Дядо Прас
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #20
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дядо Прас». Краткое содержание книги:
Изчезнал е.
Гувернантката Сюзън трябва да го открие преди зазоряване, иначе слънцето няма да изгрее. Не й върви обаче на помощници — един гарван с пристрастие към очните ябълки, Смърт на плъховете и… богът на махмурлука.
За капак на всичко се оказва, че някой все пак се провира през комините, за да остави подаръци. Е, този път носи чувал вместо остра коса, но гласът му звучи твърде познато: „ХО! ХО! ХО!..“
Вярно казват старите хора: „Не е зле в такава нощ да имаш очи и на гърба.“
— Ясно, обаче съм адски сигурен, че никога не е имало Гълтач на чорапи или О, Боже на махмурлука.
+++ Няма основателна причина да не съществуват. +++
— Машината налучка отговора — обяви Лекторът по съвременни руни. — Дребосък, дето разнася брадавици, не е по-нелеп от феята, която взема падналите млечни зъби на децата и оставя парички в замяна.
— Ами Гълтача? — пак се ядоса Професорът по неопределени изследвания. — Ковчежникът само спомена как отдавна подозирал, че някой му отмъква чорапите и — хоп! Създанието се появи.
— Но всички ние му повярвахме, нали? На мен ми се стори най-правдоподобното обяснение за всички изгубени чорапи. Ако падаха зад чекмеджетата, в гардероба трябваше да се е натрупала цяла планина!
— Разбирам ви — замислено изрече Пондър. — Същото е като с моливите. Купувал съм стотици, а не помня нито един да съм изписал докрай. Дори аз понякога се питам дали нещо не се прокрадва и не ги…
Далечен звън на камбанки. Пондър се смръзна.
— Да се оглеждам ли? — попита жално. — Страшно ли е?
— Прилича ми на много сащисана птица — успокои го Ридкъли.
— И то с извънредно уродлив клюн — добави Лекторът по съвременни руни.
— Ех, да знаех кой дрънчи с онези камбанки! — заканително произнесе Архиканцлерът.
Сюзън не можеше да се опомни от смайване. О, богът я слушаше внимателно и сериозно, май дори не му хрумваше да не повярва и на една-единствена дума. Тя не си бе позволявала досега да говори така пред никого. Сподели това с Хленчо.
— Ами аз нямам вродени предразсъдъци — смотолеви О, богът. — Сигурно защото не съм се раждал.
— Както и да е, обясних ти положението си. Очевидно не съм наследила… физическите му особености. Просто гледам на света по определен начин.
— Какъв по-точно?
— Ами невинаги го смятам за непреодолимо препятствие. Ще ти покажа.
Затвори очи. Чувстваше се по-добре, когато не виждаше какво прави, защото част от съзнанието й настояваше упорито, че не е възможно.
Усети само някакво студено гъделичкане.
— Е, видя ли нещо? — попита, без да отваря очи.
— Ъ-ъ… Ръката ти мина през плота на масата.
— Убеди ли се?
— Хм… Да разбирам ли, че останалите човеци не могат да вършат това?
— Да!
— Моля те да не ми викаш. Нямам богат опит с хората, ако не броим моментите, когато слънцето тепърва наднича през пролуките в завесите. Тогава човеците обикновено копнеят земята да се отвори и да ги погълне.
— Има и друго — продължи Сюзън. — Спомням си неща, които още не са се случили.
— Не е ли полезно да имаш такава дарба?
— Не е! Защото тъй и не узнавам как ще… Ще ти го обясня иначе — все едно надничаш в бъдещето през ключалка. Мяркат ти се някакви късчета, но не проумяваш значението им, докато не отвориш вратата и не видиш къде им е мястото. Тъй… Убеден ли си, че не знаеш защо попадна в замъка на Дядо Прас?
— Убеден съм. Помня само, че… Имаш ли представа какво е безплътното съзнание?
— О, да!
— Радвам се. Аз пък бях безплътно главоболие. И в един миг вече лежах по гръб, какъвто нямах дотогава, насред купища непознато за мен студено бяло вещество. Щом ще започваш съществуването си, трябва да го направиш все някъде, нали?
— Там, където го е нямало онзи, който би трябвало да съществува — прошепна Сюзън на себе си.
— Моля?
— Дядо Прас не беше в замъка си. И без това не очаквах да го заваря там именно в тази нощ, само че го нямаше не защото беше другаде, а защото не беше никъде. Дори замъкът вече изчезваше.
— Дано започна по-скоро да се ориентирам в тази щуротия с въплътяването — промърмори О, богът.
— Повечето хора… — подхвана Сюзън, но ледена тръпка мина по цялото й тяло. — О, не… Какво прави той? КАКВО ПРАВИ?!
— ПОЗВОЛЯВАМ СИ ДА ПРЕЦЕНЯ, ЧЕ СВЪРШИХМЕ ДОБРА РАБОТА.
Шейната се носеше с гръм в нощта. Под тях прелитаха замръзнали равнини.
— Хм… — подсмръкна Албърт.
— КАК БИ НАРЕКЪЛ УСЕЩАНЕТО, ЧЕ СИ СЕ СГРЯЛ ОТВЪТРЕ?
— Разклатени нерви! — отсече Албърт.
— НИМА НАИСТИНА ЗАБЕЛЯЗВАМ У ТЕБ НЕПОДХОДЯЩА ЗА ПРАЗНИКА РАЗДРАЗНИТЕЛНОСТ? НЯМА ДА СИ ПОЛУЧИШ ЗАХАРНОТО ПРАСЕНЦЕ, ДА ЗНАЕШ.
— Господарю, никакви подаръци не ща — въздъхна Албърт. — Ех, ако можех да се събудя и всичко да си е нормално! Нали сам знаете, че всичко се обърква, когато започнете да променяте света?…
— НО НА ДЯДО ПРАС МУ Е ПОЗВОЛЕНО ДА ПРОМЕНЯ СВЕТА. С ПО НЯКОЕ МАЛКО ЧУДО И ВЕСЕЛ СМЯХ. ТАКА УЧИ ХОРАТА В КАКВО Е СМИСЪЛЪТ НА ПРАСОКОЛЕДА.
— И какъв е? Че са изклани достатъчно говеда и свине, та с малко късмет всички ще имат храна до пролетта?
— Е, АЗ ИМАХ ПРЕДВИД ИСТИНСКИЯ…
— Аха! Да отсекат главата на някой нещастник вдън гори тилилейски само защото е намерил черно бобче в паницата си. Иначе, виждате ли, слънцето нямало да изгрее.