Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
И тук медицинските умения на „зелените барети“ влизат в играта. Медиците на „зелените барети“ са в състояние да осигурят медицинското знание, за да могат партизаните да продължат живота си на действащи бойци.
Тези умения се използваха по подобен начин в селата, които бяха почти толкова изолирани, колкото и базите на партизаните, и даваха още по-сериозни основания за приятелство и доверие. Нерядко селяните получаваха за пръв път достъп до основна зъболекарска помощ, съвети по време на бременността, антибиотици, ваксини и съвети за храненето и предотвратяването на болести.
Обучението за тези мисии бе интензивно, трудно и колкото бе възможно, по-реалистично. От завръщащите се от мисии в чужбина „зелени барети“ се изстискваше цялата възможна информация и те помагаха в обучението на хората, които щяха да ги заместят. Правеха се макети на селата, точни до най-малката подробност. При подготовката си за мисия баретите живееха точно така, както очакваха да живеят при полеви условия — със същата храна, подслон, работа, език, всичко. За учебно помагало Ярбъро използваше възстановка — макет на част от виетнамско партизанско село, изградено във Форт Браг, където можеха да се открият всички характерни предмети на бита, животни, както и тунели за бягство. При едно от по-следващите си пътувания до Виетнам той беше едновременно развеселен и удовлетворен, когато откри, че виетнамската армия използва в своя Център за обучение на пехотата копие на неговото село макет.
Привързаността на Бил Ярбъро към интензивната подготовка на специалните сили включваше и необичайно (за армията) внимание към специална лична екипировка като дрехи, медицински пакети и хранителни дажби. Можеше да се предвиди, че „големите“ монолитни сухопътни сили трудно ще преглътнат това.
— Винаги съм смятал, че екипировката на един войник от специалните сили служи предимно за неговото оцеляване и няма много общо с оръжието. Важно бе здравето на войника и ние можехме най-добре да се погрижим за това чрез осигуряване на най-доброто облекло, полеви медицински пакет и хранителни пакети. Фактически смятах, че ако американецът притежава превъзхождащо оръжие, когато се намира сред местни сили, които трябва да се задоволяват с нещо много по-обикновено, тогава доверието към него страда. Не бях убеден например, че автоматичната пушка М–16 трябва да бъде оръжието на специалните сили; войникът от специалните сили се нуждаеше повече от оръжие за оцеляване. Ако не разполагаше с необходимото оръжие за определени обстоятелства, той можеше да го вземе от врага или да импровизира.
За тази цел системата за обучение във Форт Браг включваше изключително широк спектър оръжия, събрани от източници по целия свят. Войниците от специалните сили трябваше да са запознати с всички тях и да могат да ги сглобяват и използват.
Не гледах на войника от специалните сили като на непосредствено бойно средство. Смятах го за катализатор, който можеше да събере около себе си онези, които би могъл след това да обучи и на които можеше да помогне да ръководят останалите, а какво оръжие носеше, бе второстепенен въпрос.
Затова отделих огромно количество време за личната екипировка и специалните униформи, въпреки че на такива неща не се гледаше с добро око от тиловите войски и други, които смятаха такива възгледи за прекалено романтични и че в армията най-важното нещо е да се даде на войника добро оръжие, достатъчно муниции, дрехи на гърба, обувки на краката и транспорт.
През 1961 г. отидох в интендантството в Натик, Масачузетс, за да видя с каква тропическа екипировка разполагахме на склад за момчетата, които заминаваха за югоизточна Азия. Когато пристигнах там, изпаднах в пълен шок. Те нямаха нищо подходящо за действия в джунглата. Очевидно целият боен опит от сраженията в джунглата през Втората световна война се беше изпарил.
В музея на интендантството открих така наречените от тях тропически работни дрехи. Приличаха на обикновените работни дрехи, с които се рине тор. Те изобщо не бяха практични. Представляваха риза и панталон. Ризата бе с два малки джоба на гърдите и изобщо нямаше долни джобове. Панталоните бяха с обикновени джобове, а не с джобове за багаж. Платът обаче беше отличен. Достатъчно плътен, за да защитава от ухапвания на комари.