Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Обикновено господин Ал-Халифа беше на работното си място в седем сутринта, но като отложи отиването си за десет, когато слънцето вече напичаше, той мина покрай каменните лагери, в които се бяха сврели войниците от Народната армия. Никой не го спря. Дори двама войници — развлечени и без шапки — отдадоха символично чест на ролс-ройса, вероятно смятайки, че в него има виден техен сънародник.
Разбира се, това положение не можеше да продължи дълго. Рано или късно някой главорез щеше да открадне ролса.
И какво от това? Един ден, когато ги прогонят — а той беше убеден, че това ще стане, макар и да не знаеше как, — щеше да си купи друг.
Той стъпи на паважа, облечен в искрящо бял туб, а лекият памучен плат на гутрата беше прикрепен около главата му с две черни върви, които се спускаха от двете страни на лицето му. Шофьорът затвори вратата и се върна, за да откара колата в паркинга на компанията.
— Подарете, сайди, подарете. Не съм ял от три дни.
Човекът клечеше на тротоара полузаспал на слънцето — гледка, която можеше да се види във всеки град на Близкия изток. Бедуин в кирливи дрехи и протегната за милостиня ръка.
Тъкмо шофьорът му да прогони просяка с порой от псувни и Ахмед Ал-Халифа вдигна ръка. Беше правоверен мюсюлманин, който се опитваше да живее според повелите на свещения Коран, а една от тях гласеше, че човек трябва да дава милостиня според възможностите си.
— Върви да паркираш колата! — заповяда му той. Бръкна в страничния джоб на дрехата си и извади от портфейла една банкнота от десет динара. Бедуинът взе банкнотата с две ръце, жест който говореше, че дарът на благодетеля е така тежък, че му трябват две ръце, за да го удържи.
— Шукрън, сайди, шукрън. — Сетне, без да променя тона, мъжът добави. — Когато стигнеш в кабинета си, изпрати да ме повикат. Имам вести за сина ти на юг.
Търговецът помисли, че му се е счуло. Мъжът се отдалечи, прибирайки банкнотата. Ал-Халифа влезе в сградата, отвърна на поздрава на портиера и се качи в кабинета си на последния етаж. Седна зад бюрото си, помисли за момент, сетне натисна копчето за връзка със секретарката.
— Отвън на тротоара има един бедуин. Искам да говоря с него. Обади се да го повикат, ако обичаш.
Ако частната му секретарка си бе помислила, че шефът й е полудял, тя с нищо не се издаде. Само сбръчканият й нос показа непоносимост към личния аромат на непривичния гост, когото малко по-късно въведе в хладния кабинет.
Когато тя излезе, търговецът посочи един стол.
— Каза, че си видял сина ми? — рече той направо. Беше почти убеден, че човекът само се мъчи да изкопчи още някоя банкнота.
— Да, господин Ал-Халифа. Бяхме заедно преди два дни в Хафджи.
Сърцето на кувейтеца се разтуптя. Бяха минали вече две седмици, без да получи вест от сина си. По съвсем обиколни пътища бе разбрал, че единственият му син е излетял онази сутрин от военновъздушната база Ахмади и след това… нищо. Такава суматоха цареше през онзи ден — 2 август.
— Писмо ли имаш за мен?
— Да, сайди.
Ал-Халифа протегна ръка.
— Дай ми го и ще те възнаградя добре.
— То е в главата ми. Не бива да нося нищо написано у себе си, затова го запаметих.
— Чудесно. Кажи ми го тогава.
Майк Мартин изрецитира писмото от една страница, което беше написал пилотът — дума по дума.
„Мили ми татко, въпреки своя вид човекът пред теб е британски офицер…“
Ал-Халифа подскочи на стола си и се вторачи в Мартин, защото му беше трудно да повярва на ушите си.
„Той е влязъл нелегално в Кувейт. Животът му е в твоите ръце. Моля те, довери му се. Той има нужда от твоята помощ.
Аз съм в безопасност и се чувствам добре. На база съм при саудитските военновъздушни сили в Дахран. Зад гърба си вече имам един боен полет срещу иракчаните. Унищожих един танк и един камион. Ще летя с Кралските саудитски военновъздушни сили до освобождението на страната ни.
Всеки ден се моля на Аллах часовете да минават по-бързо до мига, когато ще се върна и отново ще те прегърна. Твой покорен син, Халед.“
Мартин млъкна. Ахмед Ал-Халифа се изправи, отиде до прозореца и се загледа навън. Пое дълбоко въздух. Когато успя да се овладее, се върна на мястото си.
— Благодаря ви. Благодаря ви. Какво искате?
— Окупацията на Кувейт няма да трае само няколко часа или няколко дни. Ще минат месеци, освен ако Саддам Хюсейн не бъде убеден да се изтегли…
— Американците няма да дойдат бързо…
— Американците, англичаните, французите и останалите страни от коалицията имат нужда от време, за да подготвят силите си. Саддам разполага с четвъртата по големина действаща армия в света, повече от един милион души. Част от тях са боклук, но мнозина не са. Тази окупационна армия няма да бъде отблъсната лесно.