61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
— Погледнете встрани, а после се обърнете и насочете пръст право в лицето ми — разпореди се той.
— Моля? — с недоумение го погледна Джанет Солтър.
— Направете го. Все едно че говоря по време на лекция.
— Аз не бях учителка в този смисъл на думата.
— Представете си, че сте.
Тя се подчини и се справи доста добре. Може би студентите от Оксфордския университет не са били точно онова, което светът си е мислел за тях. Показалецът ѝ сочеше точно между очите му.
— Много добре — кимна той. — А сега повторете, но насочете пръст в гърдите ми.
Тя се подчини. Пръстът ѝ се закова в центъра на тялото му.
— По този начин се стреля — поясни той. — Пръстът ви е дулото на оръжието. Не е нужно да се прицелвате. Изобщо не мислете за това, а просто го направете. Целите се в гърдите, защото те са най-голямата мишена. Дори да не го убиете, със сигурност ще му развалите деня.
Джанет Солтър не каза нищо. Ричър ѝ подаде празния револвер.
— Опитайте спусъка.
Тя се подчини. Петлето се вдигна, барабанът се завъртя, ударникът падна. Леко и лесно.
— Предполагам, че ще се получи и откат — подхвърли тя.
Ричър кимна.
— Освен ако законите на физиката се променят.
— Толкова зле ли ще бъде?
— Трийсет и осми калибър е сравнително мек патрон — поклати глава Ричър. — Имам предвид за стрелеца. Нито гърми много силно, нито рита.
Тя опита отново. Петлето се вдигна, барабанът се завъртя, ударникът падна.
— Направете го още няколко пъти.
Джанет Солтър го направи. Четири, пет, шест пъти.
— Уморително е — отбеляза тя.
— Няма да е уморително, ако се наложи да стреляте. А когато започнете, не спирайте. Вкарайте му всичките шест куршума. Не спирайте, преди барабанът да се изпразни.
— Ужасно!
— Нищо подобно. Или вие, или той. Ще се изненадате от бързата промяна в гледната точка.
Тя му подаде револвера обратно.
— Къде мислите да го държите? — попита той.
— В книгата, предполагам.
— Грешен отговор. Ще го държите в джоба си. А нощем — под възглавницата.
Ричър напълни барабана, щракна го на мястото му и ѝ подаде револвера.
— Не докосвайте спусъка, преди да сте готова да стреляте — предупреди той.
— Няма да съм в състояние.
— Мисля, че ще бъдете.
— А другият ще остане у вас, така ли?
Ричър кимна.
— Бъдете спокойна. Преди да си тръгна, ще го върна на мястото му.
Осем без пет вечерта.
Оставаха трийсет и два часа.
Сирените на затвора завиха.
19
Макар и на осем километра северно от града, воят на сирените се чуваше съвсем ясно в ледената зимна нощ. Силен и едновременно с това далечен, протяжен и тревожен, до болка познат и същевременно чужд. Кънтеше силно, после заглъхваше, дивият крясък се превръщаше в шепот, а после отново се извисяваше. Носеше се над равната земя, нахлуваше между тихите заснежени улици и разбиваше ледения въздух на ситни кристалчета.
Полицейските служители в къщата реагираха мигновено. Със сигурност бяха подготвени за сигнала както физически, така и психически. През вратата на гостната надникна полицайката от антрето с разкривено лице. По тавана прозвучаха забързани стъпки. Дневната смяна действаше под тревога. Полицайката от библиотеката хукна към шубата си, окачена в коридора. Патрулката на улицата вече обръщаше, от покрива и капаците ѝ падаха големи купчини сняг. Онази, която пазеше на пресечката, изкачваше уличката на заден ход с пронизителен вой на гумите. По стълбите се разнесе тропот на крака.
— Съжалявам — каза полицайката от антрето, грабна дрехата си от закачалката и изчезна.
Тя беше последната, която напусна къщата. Вратите на двете патрулки зееха отворени, през тях долиташе оживен радиообмен. Миг по-късно охраната на къщата се натъпка в тях и те поеха надолу по склона. Ричър ги изчака да изчезнат от погледа му, а после отиде да затвори външната врата. Взетата назаем шуба лежеше на пода и той се наведе да я вдигне.
Сирените продължаваха да вият.
Къщата потъна в дълбока тишина.
Тишината се задържа по-малко от минута. После воят на сирените беше заглушен от боботенето на мощен мотор и скърцането на вериги по снега. Ричър пристъпи към прозореца на гостната и видя фаровете на един Форд „Краун Виктория“. Без отличителни знаци. Черен или тъмносин. Поне така изглеждаше на лунната светлина. Колата спря със скърцане в началото на алеята, вратата се отвори и на снега се появи началник Холанд. С шуба, шапка и дебели ботуши. Ричър тикна револвера отзад на колана си и дръпна пуловера си върху него. Излезе в антрето и отвори входната врата в момента, в който Холанд стъпи на верандата.