Песента на Тъмния ангел
- Автор: Догерти Пол
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Песента на Тъмния ангел». Краткое содержание книги:
— Не, мастър Джоузеф, не сме. Подобно на всичко друго тук тя също си остава загадка.
— Сър Хю има ли намерение да продължи работата на мастър Мънк?
Ранулф се усмихна и кимна.
— Разбира се. Скоро ще заминем за Бишопс Лин, но после сър Хю ще се върне — той се взря в лицето на събеседника си и продължи. — Сигурен съм, че съм те виждал някъде и преди, но не мога да си спомня къде.
Водачът на Пастирите смъкна по-ниско качулката си и отново се залови за работа.
— Може би в някой друг живот, мастър Ранулф! А сега мисля, че трябва да тръгваш — водачът ти губи търпение.
Ранулф погледна през рамо. Сестрата-мирянка почти подскачаше от крак на крак, което изглеждаше много смешно.
— Показах ти достатъчно! — кресна старата жена. — Игуменката няма да остане никак доволна. Хайде, трябва да си вървиш!
И така, Ранулф и Малтоут я последваха до конюшнята, взеха си конете и си тръгнаха от манастира. Шегувайки се с неудобството, което бяха причинили на домина Сесили, те минаха покрай енорийската църква и влязоха в селото. После се отбиха в кръчмата, за да изпият по един ейл. Там Ранулф се опита да поведе разговор със съдебния пристав Робърт и с кожаря Фулк, но мрачните им погледи и лаконични отговори скоро го накараха да се откаже. Когато накрая двамата с Малтоут се върнаха в имението Мортлейк, те завариха господаря си надвесен над някакво парче пергамент. Корбет току драсваше нещо отгоре му, след което захвърляше перото, притискаше главата си с ръце и се взираше в написаното. Докато Ранулф му разказваше какво се е случило в манастира, той го слушаше мълчаливо, а после вдигна перото си и почука с него по масата.
— Трябва да отидем в Бишопс Лин! — рече той. — Багажът ни готов ли е?
Ранулф кимна.
— Тогава е време да тръгваме. Искам да сме там, преди да е паднала нощта.
След като получиха тези указания, двамата мъже се запътиха към конюшнята. Корбет взе дисагите и ги последва, но по пътя спря, за да си вземе довиждане с Гърни. Господарят на имението доста се притесни, като чу за внезапното заминаване на гостите си, и настоя да се подкрепят, преди да тръгнат, а после нареди на готвачите си да им приготвят храна и за из път. Корбет, разбира се, не искаше да обиди домакина им, така че прие. И така, икономът нареди масата в залата и им поднесе различни меса и сирена, а Кечпоул се зае да обсъди с тях най-подходящите маршрути.
Потеглиха към Бишопс Лин час по-късно. Корбет изруга тихо — навън се беше смрачило и студената, влажна морска мъгла се стелеше между скалите. Когато стигнаха до кръстопътя, наоколо вече не се виждаше нищо и Ранулф и Малтоут заспориха по кой път трябва да поемат.
— Ще следваме указанията на пътепоказателя — рязко се намеси господарят им. — Така ни посъветва Кечпоул.
После Корбет поведе двамата си слуги в посоката, която смяташе за правилна, но преди да е изтекъл и час, го завладяха сериозни съмнения. Според Кечпоул пътят трябваше да е по-широк и да преминава покрай множество малки селца, а кралският пратеник имаше чувството, че навлизат все по-навътре в пусти земи. Накрая спряха, ругаейки и проклинайки. Конете усетиха безпокойството им и започнаха да рият земята с копита, пръхтейки и цвилейки, смутени от черната неподвижност на пустошта. Корбет поразходи своя кон наоколо в опит да го успокои.
— Преди колко време тръгнахме от Мортлейк?
Ранулф сви рамене и дъхна в шепите си, за да се стопли.
— Преди около два часа — отвърна той. — Какво има, Малтоут?
Младият вестоносец се взираше в посоката, от която бяха дошли.
— Малтоут! — извика му Ранулф. — За Бога, човече, страхлив си като някоя девойка!
Малтоут се обърна и спътниците му видяха, че лицето му е пребледняло, а в очите му се чете тревога.
— Не знам какво ми става — промърмори той. — Откакто подминахме кръстопътя, имам чувството, че ни следят.
— Глупости! — подигра му се Ранулф.
— Сигурен съм, че е така — настоя вестоносецът. — Чух звън на сбруя.
— Дявол да го вземе, господарю! — сопна се Ранулф. — Изгубихме се и ако останем тук, ще измръзнем от студ!
Корбет потупа коня си по врата.
— Можем да направим само едно. Да се върнем при кръстопътя.
— Вижте! — извика Ранулф. — Може би все пак сме на прав път!
Той посочи към мъглата, която се стелеше като пара над котел с вряща вода. Корбет погледна натам и съзря някаква светлина. Може би това беше стопанство? Някое от селата, за които им беше казал Кечпоул? Той подкара коня си нататък, изоставяйки пътеката и нагазвайки сред подгизналата от дъжд пустош. Животното се възпротиви, но кралският пратеник го пришпори напред. В следващия момент конят отново изцвили и се закова на място. Корбет дръпна юздите, но напразно. Тогава кралският пратеник погледна надолу и застина от ужас — добичето беше затънало до глезените в някакво зелено блато и не можеше да помръдне. Корбет изруга и се обърна.