Рицарят на Бялата дама
- Автор: Оливер Хаим
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Рицарят на Бялата дама». Краткое содержание книги:
Моментът беше тържествен. Абдулабайци стояха в подножието на стълбата като щурмоваци, на които предстои да атакуват последните бойници на крепостта. Сърцата им биеха до пръсване. От гордост, от вълнение. И от малко страх…
— Кой ще се качи пръв? — попита Елка.
— Аз! — каза Спас. — Нали пещерата си е моя и се казва Спаската пещера!
— Пещерата да, но не и съкровището! — възрази Валери.
— Да хвърлим жребий! — предложи Белия облак.
— Никакъв жребий! — отсече по обичайния си начин Валери. — Ще се качи Елка. Тя е… дама. — За малко не каза Бялата дама.
— Голяма работа, че е дама! — прецеди през зъби Белия облак. — Нали знаете какво казва Ницше? Жените не могат да свършат никакво свястно мероприятие!
— Ей, не обиждай жените!
— Кокошки!
Пред очите на Валери се спусна червената завеса, той изрева и се хвърли върху Белия, сграбчи го през краката и прилагайки хватката „самолет“, повдигна го и го стовари на земята. Но Белия знаеше контрахватката, притисна с краката си рамото на противника и при падането си го повлече със себе си. Започна яростно боричкане.
Осветени от фенерчетата, те се мятаха в калта, прехвърляха се презглава, извиваха си ръцете и краката, премятаха се през гръб — с една дума, правеха всичко онова, което с такова усърдие бяха научили от Пепи.
Скоро, омацани от глава до пети с черната, миризлива, лепкава кал, те заприличаха на дяволи, изплували от катранените ями на ада. Кал проникваше в ушите им, в очите, устата, в бялата коса на Облака, но те не се предаваха и продължаваха да се борят с безпощадността на пирати, намерили съкровището и опрели до неговото разпределяне.
Внезапно, с върховно усилие, спомняйки си много точно едно движение, което Тото му бе показал само преди няколко часа, Валери направи „вълчи капан“, обърна Белия по гръб и залепи плещите му в калта.
— Туш! — обяви Спас.
Но Валери продължаваше да притиска победения с коляно, ръмжейки:
— А сега искай извинение от жените! Искай извинение!
Тогава именно се обади онова нещо.
Най-напред бе едно леко разтърсване на земята, сякаш далеч някъде я бе блъснал гигантски юмрук, после долетя едно продължително „пааах!“, напомнящо отглас на експлозия. В следващия миг силна въздушна струя се удари в Голямата стена и се върна към изхода.
Валери скочи на крака.
— Какво стана? — прошепна той замаян.
Четиримата бяха вкаменени от ужас, ослушвайки се в замирането на топлия вятър.
— Призракът! — едва изрече Белия облак и също стана. — Не дава да пипаме съкровището му! Да си вървим! Да си вървим, дордето не е долетял и насам!
Валери бе склонен да го послуша, когато отново си спомни думите, които Гърбатко му бе казал в оня първи ден.
— Няма призраци! — изрече той със свито гърло. — Няма! Шумовете се дължат на подземни течения, а светлинните на фосфоресциращи насекоми… — Помълча и добави: — Ти, Облако, ако искаш, иди си. Аз оставам. Съкровището ми трябва много! Кой ще се качва пръв?
— Нали аз? — каза Елка.
Валери я погледна: тъничка, с вирнато носле, златна плитка и смут в очите, който не можеше да скрие. И съвсем неочаквано той се уплаши за нея. У него се надигна непознато дотогава желание да я предпази от опасностите, да й спести ужаса пред страшилището, което може би я очакваше от другата страна на Голямата стена. И без да каже дума, пъргаво скочи чак до третото стъпало на стълбата.
— Дайте въжето! И чувалите, и кирката!
Изпълниха искането му. Той се заизкачва нагоре.
— Ехе! — спря го Спас. — Накъде така?
— Всички ще влезете! Най-напред да разузная… — Продължи нагоре, а като стъпи на върха на стълбата, обърна се, поизкашля се и какъвто беше наплескан с черна кал, тържествено произнесе: — Другарки и другари! Ако случайно не се върна никога, пишете на мама и татко в Куба, че съм загинал за благото на родината и спорта! Чао!
И като изрече тия величествени слова, достойни за Джордано Бруно, изгарящ на кладата на инквизицията, той се прехвърли във вдлъбнатината на скалата.
Съкровището на цар Михаил и мансубите на Абдул-Аба
Това бе нещо като площадка с нисък свод.
— Ей, Спасе! — викна Валери. — Тук няма проход. Я виж какво пише за тука отец Андроникий!