Вестители

— Каквото и да ми кажете, нямате оправдание за начина, по който се отнесохте. Може да не сме първи приятели, но най-малко от вас очаквах да ме поставите в подобна ситуация — отвърнах им ядно и издърпах ръката си.

— Знам, че оплескахме всичко, Ксения, но не искаме нещата да остават така — отвърна разпалено Зоя. — Не беше с цел да те нараним или да те накараме да се почувстваш неудобно.

— Не става дума за неудобство, Зоя! — възкликнах, невярваща по начина, по който омаловажаваше нещата. — Всичко, което ми се случи, е плашещо и съвсем ново за мен! Да не мислиш, че аз не си задавам същите въпроси, каквито и вие? Да не мислиш, че не искам да знам как е възможно именно аз да изживея смъртта на Пророчицата? — усетих кръвта да нахлува в лицето ми. — Но със сигурност не желая да обсъждам тези неща с купчина непознати обучаващи се. И най-малко от всичко искам да ставам обект на клюки и злословие!

— Ксения… — заговори Майкъл.

— Ако искаше да научиш нещо, можеше да отидеш при Новаковска и да я попиташ насаме! Шансът ти да получиш отговор вместо порицание идеше да бъде далеч по-голям. Но ти реши да направиш спектакъл от всичко това, нали?

— Не! — настоя Майкъл. — Направих го, за да покажа на останалите колко си силна! Исках още от началото да знаят, че ти си по-добра от тях, по-добра от всички нас — заяви и ме погледна настоятелно. — Трябва да ми повярваш.

— По-добра от всички вас? Ти в ред ли си? — изумих се. — Аз дори не знам какво съм!

— Ксения! — рече Зоя и леко тропна с крак. — Престани! Знаеш, че сме искрени. Приеми извиненията ни и продължавай.

— Доста си дръзка да ми излизаш с такова извинение — отвърнах и я загледах.

Косата ѝ беше възстановила подредения си вид и разрошеният кок бе станал отново съвършен.

— Добре, дръзка съм. Преглътни и това — отвърна и завъртя очи.

Неволно се усмихнах на искрената ѝ реакция. Те забелязаха смяната в настроението ми и не отвориха повече дума за това.

— Хайде, облечи си якето. Ще си правим барбекю — подкани ме Майкъл и ме избута обратно в стаята. — И обуй нормални обувки — провикна се, докато аз бях застанала пред гардероба.

— Че какво им е на тези? — запитах и погледах към краката си, обути в кафяви боти на висок ток, които бях намерила сред купищата нови дрехи.

— Това не са обувки… — дочух Майкъл.

— Прав си, много по-хубави са — отбеляза Зоя.

Отново се засмях. Добре, признавах ѝ го — понякога беше забавна. Върнах се при тях, облечена в най-пухеното яке, което намерих, а краката ми бяха опаковани в дълги до самото коляно войнишки ботуши с подплата. Сложих пухкава шапка, която контрастираше в сияйно бяло на тъмната ми вълниста коса. Мушнах ръце в джобовете. По-облечена от това не можех да бъда…

— Господи, не отиваме в Сибир… — отбеляза Зоя и се завъртя. — Така ли сте свикнали да се обличате в България?

Направих се, че не съм чула въпроса ѝ и продължихме да вървим по коридора, водещ към парка, в който се бях разходила с Майкъл по-рано през деня.

— Къде е Юри впрочем?