Вестители

— Ксения, макар в момента да няма с какво да ти помогнем, искам да те помоля да ни се довериш — рече Романова и прекъсна потока на мислите ми. — Знам, че това, за което те моля, е много, но въпреки това го правя — каза, стиснала здраво скъпата писалка между пръстите си.

Аз я погледнах съсредоточено.

— Защо е нужно да Ви се доверявам? — запитах.

— Не просто на мен. На Ордена — поправи ме бързо и се пресегна към едно от чекмеджетата на бюрото си, полирано до блясък. — Смятам, че ще ти бъде полезно да я прочетеш — каза тя и ми подаде една оръфана дебела книга с кожена подвързия.

Приличаше повече на стар тефтер.

— Какво е това? — погледнах я въпросително.

— Писмата на Вера Крамаренко до Ордена — рече и ме погледна строго. — Това, което държиш в ръцете си, е безценно. Вярвам, че ще подходиш отговорно и ще пазиш книгата като очите си.

— Защо ми я давате? — попитах изненадано и инстинктивно я оставих на бюрото ѝ, сякаш можех да я повредя, дори само ако я докоснех.

Романова се усмихна доволно.

— Ако не смятах, че ще я опазиш, нямаше да ти я дам — тя побутна книгата отново към мен. — Тези писма описват някои от виденията, които е имала Пророчицата през годините. Държала е да ги остави черно на бяло като завет за другите вестители.

Продължавах да се взирам в кожената корица и стърчащите от нея захабени листа.

— За какво ми е?

— За да намериш това, което я е свързало с теб. Освен виденията, тя е описала и начина, по който ги е получила — очите ѝ проблеснаха срещу мен преди да изрече следващите си думи. — Едва ли това, че избра теб, за да изживееш смъртта ѝ, е случайност. Нищо през живота на Пророчицата не е било случайност.