Крахът на титаните [bg]

На следващата вечер в седем и петнайсет църквата вече беше претъпкана. Вдовиците седяха в редичка най-отпред, всички останали стояха прави. Били стоеше до стената, доста напред, и виждаше лицата на хората. Томи Грифитс беше до него.

Били се гордееше с баща си заради дързостта му, заради ума и задето си сложи шапката преди да излезе от кабинета на Морган. Въпреки това му се искаше баща му да е бил по-нападателен. Би трябвало да говори на Морган, както говореше на паството във „Витезда“, където предричаше огън и жупел за тези, които отказват да видят истината.

Точно в седем и половина тате призова за тишина. С повелителния си проповеднически тон прочете писмото от Пърсивал Джоунс до госпожа Дай Коняря.

— Същото това писмо е изпратено на осемте вдовици на загиналите при експлозията в мината преди шест седмици.

Неколцина извикаха:

— Срамота!

— Правилото ни е никой да не се обажда, освен ако не получи думата от председателя, за да може всеки да бъде чут по ред. Ще съм ви благодарен да го спазвате, дори в ситуация като тази, когато страстите се разгарят.

Някой се обади:

— Това е позорно, по дяволите!

— Хайде сега, Гриф Причърд, без ругатни, моля. Това е параклис, а присъстват и дами.

— Така, така! — обадиха се двама-трима.

Гриф Причърд, прекарал в Двете корони от края на смяната си, рече:

— Извинете, господин Уилямс.

— Вчера проведох разговор с управителя на мината и го помолих официално да оттегли заповедите, но той отказа. Намекна, че управителният съвет е взел решението и че не е във властта му да го промени, нито дори да го оспори. Притиснах го да помисли за друг вариант, но той отвърна, че компанията имала право да урежда делата си, без никой да й се меси. Само това мога да ви съобщя. — Преразказът не звучеше толкова впечатляващо, помисли си Били. Искаше тате да призове към революция. Но тате само посочи един мъж, вдигнал ръка.

— Джон Джоунс Магазинера.

— Цял живот съм живял на „Гордън“ номер двайсет и три. Там съм роден и там живея. Но баща ми умря, когато бях на единайсет. Много й беше трудно на майка ми, но й позволиха да остане. На тринайсет слязох долу и сега плащам наема. Винаги е било така. Никой никога не е казвал, че ще ни гонят.

— Благодаря ти, Джон Джоунс. Предлагаш ли нещо?

— Не, само си казвам.

— Аз предлагам нещо — прокънтя друг глас. — Стачка!

Понесе се дружен одобрителен възглас.

Бащата на Били рече:

— Дай Ревльото.

— Ето как ги виждам нещата — каза капитанът на градския отбор по ръгби. — Не можем да позволим на компанията да й се размине. Ако им позволим да гонят вдовици, никой от нас не може да е сигурен за семейството си. Някой ще работи цял живот за Селтик Минералс и ще умре на работа, а две седмици след това ще изхвърлят семейството му на улицата. Дай Профсъюза е ходил до офиса, опитал се е да вразуми Отиде-до-Мертир Морган, но напразно. Затова нямаме друг избор, освен да стачкуваме.