Дявол в синя рокля
- Автор: Мосли Уолтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дявол в синя рокля». Краткое содержание книги:
— Тук в този плик имам отговора за отпечатъците от пръстите, Езекиил — ухили се той.
— Тогава предполагам, че мога да си ходя.
— Ами.
— Какво пише там? — Мейсън подскачаше насам натам като куче, чийто господар се е прибрал у дома.
— Май спипахме убиеца.
Сърцето ми заби толкова бързо, че вече чувах ударите му в сърцето си.
— Не, човече, не съм бил там.
Втренчих се в лицето на Милър, без издавам дори и частица от сграбчилия ме страх. Гледах го и си мислех за всички германци, които бях убил. Той не можеше да ме изплаши, нито да ме смачка.
Милър издърпа един бял лист от плика и го огледа. После погледна мен. После отново плика.
— Можете да си вървите, мистър Ролинс — изрече той след цяла минута. — Но ние отново ще дойдем при вас. Все ще успеем да ви хванем за нещо, Езекиил, можете да заложите на това.
— Изи! Изи, тук! — изсъска Плъха от колата ми от отсрещната страна улицата.
— Откъде взе ключовете ми? — попитах го докато се качвах на седалката до шофьора.
— Ключовете ли? По дяволите, човече, човек трябва само да потърка две клечки една в друга и колата веднага пали.
От стартера висяха множество жици, вързани накъсо. При друг момент сигурно щях да изпадна в бяс, но този път само се разсмях от сърце.
— Тъкмо започвах да си мисля дали да не ти се притека на помощ, Изи — каза Плъха, като потупа пистолета, който бе пуснал между нас на предната седалка.
— Не разполагаха с достатъчно улики, за да ме задържат. Но ако скоро не успеят да открият нещо съществено, като нищо може да им щукне в главите, че аз съм единственото им спасение и да ме замъкнат отново в участъка.
— Е, открих къде държат Дюпре — каза Плъха. — Може да отидем при него и да разсъдим какво да правим по-нататък.
Аз също исках да говоря с Дюпре, но имаше нещо по-важно от него.
— Ще отидем там малко по-късно, но първо искам да ме откараш до едно друго място.
— Къде е това?
— Давай ей там до онзи ъгъл, и после завий наляво — казах.
23
Портланд Корт представляваше една подкова от дребни апартаменти недалеч от кръчмата на Джопи, близо до 107 и Централния. Представляваха шестнадесет малки домове с веранди и предни дворчета описващи полудъга около един малък двор със седем магнолиеви дървета, растящи от тухлени саксии. Беше ранна вечер и обитателите, предимно възрастни хора, седяха в оградените входове, като ядяха вечерята си върху малки алуминиеви масички. Във всяка къща свиреше радио. Двамата с Плъха махахме с ръце на хората и поздравявахме докато се доберем до номер осем.
Вратата беше затворена.
Почуках върху нея и след малко повторих. След няколко минути дочух как нещо се сгромоляса и после тежки стъпки се раздадоха към вратата.
— Кой чука? — обади се разгневен глас, който изглежда съдържаше стаен страх.
— Изи! — извиках в отговор.
Вратата се отвори и на прага застана Младока Форни, в сивата омара на вратата с мрежата, облечен в сини боксьорски гащета и бяла фланелка с къси ръкави.
— Какво искаш?
— Искам да си поговорим за онази нощ, когато ми позвъни, Младок. Искам да ти задам няколко въпроса.
Протегнах ръка да отворя вратата, но Младока пусна резето от вътрешната страна.
— Ако искаш да говориш, да го беше направил онази нощ. Точно сега в момента искам да поспя.
— По-добре отвори вратата, Младок, освен ако не искаш да я гръмна — каза Плъха. Той бе стоял настрани от вратата, където Младока не можеше да го види, но сега вече застана в целия си ръст пред него.
— Здравей, Плъх — продума Младока.
Зачудих се дали изпитваше все още желание да се види с приятеля ми.
— Отвори, Младок, двамата с Изи не разполагаме с цяла нощ да висим на прага ти.
Влязохме вътре и Младока ни се усмихна, сякаш искаше да ни накара да се чувстваме като у дома си.
— Какво ще кажете за по-една бира, момчета? Пъхнал съм две кварти пиво в хладилника.
Взехме си бирата и запалихме по цигара, които ни предложи Форни. Настани ни в сгъваеми столове, които бе разместил около масата.
— Какво искате? — попита след малко.
Извадих една кърпичка от джоба си. Беше същата кърпичка, с която бях вдигнал нещо от пода на къщата на Макгий.
— Познаваш ли я? — попитах Младока, като я изтърсих върху масата.
— Какво общо може да има един фас с мен?
— Твой е, Младок, Сапатас. Ти си единственият човек, когото познавам да пуши този боклук. А и човек достатъчно пъти те е виждал как хвърляш угарките върху пода да го прогарят, така че хартията в края е само обгоряла, но не е станала на пепел.