Дявол в синя рокля
- Автор: Мосли Уолтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дявол в синя рокля». Краткое содержание книги:
Само го изгледах с празен поглед.
— Казахме му, че още не сме открили — продължи Милър. — Последва обаче ново убийство, този път на Корета Джеймс. Беше същия почерк. Той наистина се заинтересува, Изи. Искаше да научи всичко за теб. Той дори дойде при нас в участъка и ни накара да те посочим на него и новия му шофьор.
Пред мисления ми взор изплава шпионката на вратата.
— Никога не съм се срещал с този човек — казах.
— Не? — повтори след мен Милър. — Тази сутрин тялото на Теран е било открито в офиса му в центъра на града. В сърцето си имаше елегантен малък отвор.
Шилото през главата ми ме върна обратно в креслото.
— Ние не мислим, че ти си имал нещо общо с това убийство, Езекиил. Най-малкото, не можем да го докажем. Но ти така или иначе трябва да знаеш нещо… а ние имаме на разположение цял ден да ти задаваме въпроси.
Мейсън се захили достатъчно широко, за да ме запознае с възпалените си червени венци.
— Не знам за какво говорите, момчета. Може и да познавам този образ Хауърд Грийн. Искам да кажа, че ако е ходил в кръчмата на Джон, вероятно ще знам как изглежда, но това е всичко, което ми е известно.
— Мисля, че това не е всичко, Езекиил. И ако ти наистина не ни кажеш, тогава нещата ти ще се развият крайно лошо. Много лошо за теб.
— Човече, разбери ме, не знам нищичко. Нямам нищо общо с убийството на хора. Веднъж вече ме прибрахте. Знаете, че нямам досие. Пийнахме с Дюпре и Корета и това е всичко. Не можете да ме обесите за тази постъпка.
— Мога, ако докажа, че си ходил в къщата на МакГий.
Забелязах, че Милър има малък белег под дясното си око. Стори ми се, че винаги съм знаел за съществуването му. Сякаш съм го знаел и не съм го знаел в едно и също време.
— Не съм бил там — казах.
— Къде? — запита рязко Милър.
— Не съм бил в къщата на убития.
— Върху ножа има голям отпечатък от пръст, Езекиил. Ако е твоят, с теб е свършено.
Мейсън вдигна сакото ми от креслото и ми го подаде също като някакъв лакей. Вероятно си мислеше, че вече ме е хванал и няма къде да мърдам, така че може да си позволи да демонстрира възпитание.
Закараха ме обратно в участъка да снемат отпечатъците ми, после изпратиха отпечатъците ми до централното управление, за да бъдат сравнени с намерените върху ножа.
Милър и Мейсън ме откараха отново в същата малка стаичка за поредния кръг разпити.
Непрекъснато ми задаваха все едни и същи въпроси. Познавах ли Хауърд Грийн? Познавах ли Ричард МакГий? Милър ме плашеше, че ще отиде в кръчмата на Джон и ще намери някого, който да ме свърже с Грийн, но и двамата бяхме, че той блъфираше. В онези дни нямаше и един негър на сто, който да разговаря с полицията. А и тези, които разговаряха, лъжеха по същия начин, както и всички останали. Клиентелата на Джон беше особено задружна, така че от тази страна бях спокоен, най-малкото от свидетелски показания срещу мен от страна на приятели.
Това обаче, което ме тревожеше истински, беше отпечатъкът от пръст.
Знаех, че не съм се докосвал до ножа, но не бях наясно с какво разполагаше полицията. Ако те наистина искаха да заловят човека, извършил убийството, тогава щяха да играят честно и щяха да проверят отпечатъците ми, след което щяха да ме пуснат. Но може би имаха нужда от изкупителна жертва. Може би просто искаха да приключат случая, защото служебната им характеристика за годината едва ли беше добра. Човек никога не може да бъде сигурен когато става дума за ченгета и район с цветнокожо население. Полицията пет пари не даваше за престъпленията сред негрите. Искам да кажа, някое мекошаво ченге можеше да го вземе присърце, ако някой мъж убиеше жена си или наранеше детето си. Едва ли някой обаче щеше да даде и пет пари за насилието, чрез което живееше Франк Грийн. Вестниците дори и не поместваха никакви материали за цветнокож убиец. А когато го правеха, това обикновено ставаше на последните страници.
Така че ако искаха да ми накачат убийството на Хауърд Грийн или това на Корета, просто щяха да ме натопят, за да се отърват по най-бързия начин. Поне така си мислех тогава.
Разликата тук обаче беше тази, че бяха загинали и двама бели мъже. А да убиеш бял човек това вече беше истинско престъпление. Единствената ми надежда беше, че тези ченгета са заинтересувани да открият истинския извършител.
Още ме разпитваха същия следобед, когато един младеж в хлабав кафяв костюм влезе в малката стаичка. Носеше голям кафяв плик, който връчи на Милър. Прошепна нещо в ухото му, и Милър кимна сериозно, сякаш току-що му бяха съобщили нещо много важно. Младежът излезе и Милър се извърна към мен; това беше единственият път, когато го видях да се усмихва.