Преследване на времето (Изкуството на свободата)

9. Очакване на бъдещето

9.1. Алтернативите. 9.2. Времевата предразположеност на душата. 9.3. Пълна отдаденост на настоящето, на «сега ставащото». 9.4. «Слятост» на душата с неповторимия миг. 9.5. Миналото е «втвърдено» време. 9.6. Неудовлетвореност от настоящето, неразположеност към бъдещето. 9.7. Романтичната настроеност към миналото. 9.8. «Висините» на абстракцията за съвършен живот. 9.9. «Живеейки, ние ставаме близки на живота». 9.10. Оживяването на миналия живот в спомена. 9.11. Адекватност спрямо бъдещето. 9.12. Истинската ценност на времето за човека. 9.13. Безразличие към свободата. 9.14. Искащите да живеят пълноценно. 9.15. Само разбирането постига живота.

Времето се «състои» от минало, настояще («сегашно») и бъдеще — ето една безспорна истина, от която може да се тръгне: «тъй като всички я признават». Но едва признали я, между нас, хората, се появяват неизбежно основни различия. Нека ги проследим.

«Знаем», че миналото не може да се върне, но то съществува за нас в съзнанието, в паметта, в представата за преживяното някога и преди. Бъдещето все още не съществува («актуално»), но то «иде», ние трябва да бъдем «нащрек» в очакването му: за да не го изпуснем от нас се иска да сме подготвени за него, а също и сами да го подготвяме. «Сегашното» време се намира в актуално «разположение» на всеки човек, но то пък има свойството «да изтича между пръстите ни», да се «изнизва» неусетно (все едно че е… нежелан гост!), да се стреми към миналото и във всеки миг да преминава в него; затова тайнството на настоящето вълнува всеки човек. Впрочем, кое точно е настояще време? Нашата интуиция улавя настоящето по твърде противоречив начин и дори на нея то успява да се изплъзне: този ден трябва да съществува, но същевременно едната му част вече е минала (и значи я… «няма»!), другата му част все още предстои и значи също не съществува актуално; тогава може би настоящ е поне този час? Да, но и него го сполетява същата участ: едната му част вече я няма, а другата още не е дошла, тя е в бъдещето, тогава изглежда поне тази минута е настояща, сегашна? Нищо подобно, дори и при нея има минала и бъдеща част, които актуално не съществуват, значи настоящ е единствено мигът («сега»), в същия миг обаче отиващ в миналото, а това е почти нищо. Щом като е така, то защо тогава сериозни мислители като един Шопенхауер например разглеждат настоящето като единствено «действителното» време: «През целия си живот ние сме господари единствено на настоящето и никога — на нещо повече. Разликата е в това, че на младини виждаме едно дълго бъдеще пред себе си, а към края — дълго минало зад гърба си…»? Или това разсъждение, което съвсем не е «безпочвено», напротив: «Времето може да се сравни с един безкрайно въртящ се кръг: вечно падащата половина е миналото, вечно издигащата се — бъдещето, а неделимата точка на върха, докосваща тангентата, е неразтегаемото настояще. И както тангентата не се върти заедно с останалото, така не се върти и настоящето, допирната точка на обекта, чиято форма е времето, със субекта, който няма форма, защото не спада към познаваемото, а е условие за всичко познаваемо. Или: времето прилича на неудържим поток, а настоящето — на скала, в която той се разбива, но не я повлича със себе си… И както на волята е осигурен животът, нейната собствена проява, така й е осигурено и настоящето, единствената форма на действителния живот. Ето защо не трябва да търсим миналото преди живота, нито бъдещето след смъртта. По-скоро трябва да признаем, настоящето за единствената форма, в която се явява волята за живот. То няма да й избяга, но и тя на него… На волята за живот е осигурен животът, а формата на живота е настояще без край.»