Огнен кръст
- Автор: Форбис Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Генчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огнен кръст». Краткое содержание книги:
Кой е призрачният удушвач Калмар?
В заплетената мрежа, която Туийд се опитва да разнищи, се появяват нови лица: капитан Виктор Роузуотър — офицер от британската армия, съпруг на мъртвата Карин, безскрупулният майор Леми и лейтенант Бертие. Действието се пренася от Англия в Швейцария, Германия и Франция. Туийд отива в Париж и търси ключа за спасяването на Европа. Сътрудничи си с френския премиер и канцлера на Германия.
Но не е ли закъснял?
Събитията следват с шеметна скорост. Бучат танкове… Пола и Нюмън са в опасност. Ново убийство е искрата, запалила един нов ад…
Пъкълът на ОГНЕНИЯ КРЪСТ се превръща в кипящ вулкан. „Огнен кръст“ е най-епическият съвременен роман на Колин Форбис…
— Това е „Кати“ — произнесе гордо Доулиш. — Съкратено от катамаран. Едно от големите технически постижения в корабостроенето. Вместо да го подмятат вълните, с двата си корпуса той преминава през тях, разсича ги. Максимална скорост — четиридесет и два възела. Всъщност името му е „Стоманеният лешояд“. Нарекох го така, защото, погледнат откъм кърмата или носа, прилича на лешояд, плъзгащ се над вълните.
Пола наблюдаваше вътрешно разтреперана. Доулиш натисна друго копче и моделът се придвижи в лявата част на аквариума. Вълните в „морето“ станаха още по-големи. Корабът заплува надясно, като с лекота ги преодоляваше.
— Изглежда много широк — тихо се обади тя.
— Може да качи повече от сто души — продължи Доулиш. — Плюс много техника — дори тежки превозни средства. Чудесен е и като ферибот. Един такъв катамаран, но по-голям от този, обслужва линията Портсмут — Шербург. Но „лешоядът“, построен в Норвегия, е технически по-усъвършенстван.
Почти хипнотизирана, Пола гледаше двете пенести следи, оставяни от двигателите. Насили се да проговори:
— Къде държите такъв огромен съд?
— В Харуич, когато не е на курс.
— Казахте, че го използвате при проучванията на Дънуич?
— Често. Служи за база на водолазите, които съставят картата на потъналия град. Може би ще ви хареса едно пътуване на борда на най-новата ми играчка?
— О, да. Ще го използвам и за статията си — механично отвърна Пола. — Можете да се свържете с мен чрез главния редактор на „Уомънс Ай“. Често навестявам редакцията.
— Значи темата на материала ви ще бъдат моите подводни проучвания? Последните изследвания на дъното там бяха проведени през 1979-а от няколко морски клуба. Сега възобнових работата в много по-голям мащаб. Мога да си позволя скъпо оборудване…
Докато продължаваше разпалено да обяснява, Доулиш натисна копчетата, моделът се прибра в началното си положение, а ламперията се плъзна надолу и сложи край на демонстрацията. Пола се върна на канапето, седна и каза нещо, което за миг разруши приятелската атмосфера на разговора:
— Освен подводните ви занимания, за които харчите много пари, вие ръководите и своите оръжейни заводи, а те печелят състояния за компанията ви. Това не ви ли притеснява? Да бъдете търговец на смърт?
Той прекоси стаята, стовари се до нея и сграбчи като в стоманени белезници китката й. Изражението му беше свирепо.
— Защо, по дяволите, ми задавате този въпрос?
Пола се запита къде ли бяха Нюмън и Марлър. Така й се искаше да са наблизо…
16.
Седнал зад волана, Нюмън бързо се отдалечаваше от полуострова на Айкин. До него седеше Марлър. Движеха се по ограден с храсти път, а полетата отстрани все още бяха покрити с бялото наметало на скрежа. Полупрозрачна мъгла прегръщаше дърветата и оставяше от слънцето само един неясен кръг.
— Да наминем ли към оръжейното предприятие на Доулиш? — попита Марлър. — В гората край пътя за Ортфорд…
— Откъде знаеш, че е оръжейно?
— А ти какво мислиш, че е? Забутано в пустошта, оградено от електрифицирана телена мрежа, зад която се разхождат патрули с кучета… Дали пък не отглежда градински ружи?
— Добре де, отиваме, щом настояваш — съгласи се Нюмън. — Показвай пътя.
— Вляво при върха на хълма, после пак наляво, като стигнем шосето за Снейп Молтингс. След това по пътя за Ортфорд.
— Следят ни.
— Знам. Видях ги в страничното огледало. „Форд Сиера“ е, дори не забелязах кога Бътлър и Нийлд са тръгнали след нас.
— Значи ги бива. Как ти се стори празненството? Много си зле с пушката, когато решиш да се правиш на аматьор.
— Така исках. Ти обаче успя да подпалиш Доулиш. Налагаше ли се да отидеш толкова далеч?
— Такова ми беше намерението. Когато вбесиш някой, той обикновено изплюва повече, отколкото би желал.
— Изплю само нас, доколкото забелязах. „Разкарайте се или ще ви изпратят“.
— Постигнах целта си. Раздразних го. Подготвих почвата за Пола. Ти, разбира се, видя, че пристигна. А след като Доулиш ни прати по дяволите, той тръгна към нея и, изглежда, вече предвкусваше удоволствието си. Не знаеше, че ще налети на дива котка, ако се опита да я докосне.
— Но може да си развалил нейните планове — възрази Марлър.
— Настроението му още ще е лошо.
— А тя ще го забележи и ще го използва умело. Бас държа, че ще се върне с интересна информация.