Мама Чия куцукаше. Когато ми отговори, в думите й усетих съчувствие и разбиране:
— Дан, за теб, както и за много други, третият етаж остава бойно поле. Въпросите за решаване тук касаят дисциплината, дълга, волята, самоконтрола и пак тук завършва подготовката на Първичната същност.
Докато не постигнем яснота по всички тези въпроси и не станем господари на себе си, животът ни се превръща в непрестанна борба да прехвърляме мостове между знанието за това какво трябва да правим и действителната му реализация. Воинът е овладял Първичната си същност, подготвил я е и онова, което тя иска и от което се нуждае, са едно и също нещо. Предишното противопоставяне е заличено.
При скока над пропастта ти показа силна воля. В противен случай щеше да се сгромолясаш в бездната.
— Какви щяха да бъдат последствията тогава?
— Дълго изкачване обратно! — засмя се тя.
— Беше ли там Сачи наистина?
— Да, в ума ти тя действително беше там — каза Мама Чия и добави: — Може би Сачи символизира дъщеря ти, която си оставил в Охайо.
Бях обзет от чувство на угризение, отговорност и обич, когато малкото личице на Холи изникна в съзнанието ми.
— Трябва да се прибера у дома и да я видя.
— Да, разбира се — съгласи се тя. — Но ще бъдеш ли цялостен баща, когато това стане? Или човек, който има още много работа за довършване?
В ума ми отново отекнаха думи, изречени от Сократ: „Започнеш ли веднъж нещо, по-добре го завърши.“
— Приключи ли тук твоята мисия вече? — попита Мама Чия, все едно четеше мислите ми.
— Не зная. Все още не разбирам какво се случи с мен под водопада…
Тя ме прекъсна:
— Ти направи огромен скок над бездната. Но те очаква един още по-голям скок.
— Към четвъртия етаж?
— Да… и към сърцето.
— Към сърцето — повторих аз. — Звучи малко сантиментално.
— Сантиментите нямат нищо общо с това — отвърна тя. — Тук става дума за физика или по-скоро за метафизика. И ти можеш да направиш този скок, Дан. Но ще ти е необходима голяма смелост и любов. Тези качества остават скрити — или частично развити — при повечето хора, а при теб те оживяват сега. Всичко започва с един копнеж, както ти го описа. — Мама Чия замълча за кратко и сетне продължи: — Аз те познавам по-добре, отколкото ти самия себе си, Дан. Всичките ти преживявания до този момент са приключенията на Духа ти, който търси себе си — ни повече, ни по-малко. Висшата ти същност те очаква, изпълнена с обич. Тази среща е толкова близо. Само се надявам, че ще доживея да видя… — тя се прекъсна по средата на думите си.
— Какво искаш да кажеш, че ще доживееш да го видиш? — попитах аз. — Толкова дълго време ли ще отнеме… или има нещо, което не знам?
Мама Чия спря за малко и ми се стори, че се кани да отговори на въпроса ми. Вместо това тя закуцука отново по пътеката и продължи мисълта си там, където я беше прекъснала:
— Ти ще срещнеш Висшата си същност в мига, в който съзнанието ти се издигне над морето на личните грижи и политне към сърцето ти. Нали разбираш, не е необходимо да изкачиш Тибетските планини, защото царството небесно е в теб — напомни ми тя. — Вътре в теб, и от сърцето нагоре. Всичко е там.
— А горните етажи?
— Казах ти вече — стъпка по стъпка. Първо намери сърцето си. След това високите етажи сами ще се погрижат за себе си, но ти ще бъдеш твърде погълнат от това да даваш обич и да служиш на хората, за да те е грижа за тях.
— Не зная дали съм подходящ за ролята на „Свети Дан“ — ухилих се аз. — Ако не за друго, то поне заради това, че твърде много обичам сладки.
— Добре — усмихна се Мама Чия. — Когато направиш скока към сърцето, ти наистина ще обичаш сладките. Зная това от личен опит! — Тя се засмя, но за известно време остана мълчалива, сякаш ми даваше време да осмисля думите и, както градинарят оставя водата да проникне до корените.
