Свещеното пътуване на мирния воин

— Може би затова Сократ никога не е имал бензиностанция на самообслужване! — предположих аз.

Мама Чия се подсмихна.

— Искаш да кажеш — дойде следващия ми въпрос, — че когато се изкача на четвъртия етаж, няма да бъда толкова егоцентричен.

— С изключение на седмия етаж, където собственото аз изчезва, ние всички сме егоцентрични, Дан. Въпросът е коя твоя същност доминира. Докато се изкачваш от третия към четвъртия етаж, ти съзнателно се преориентираш от детинските нужди на Първичната си същност към едни по-висши мотиви.

— Какво общо има всичко това с мястото, където се намираме? — попитах аз и махнах с ръка към планинския връх, на който стояхме.

— Радвам се, че ми зададе този въпрос, защото ти предстои да направиш онова нещо, което е необходимо, за да надскочиш третото ниво — каза Мама Чия, докато заобикаляхме една оголена скала и посочи една тясна, равна, но камениста пътечка дълга около двайсет и пет метра.

— И какво трябва да направя сега? — попитах аз.

— За начало върви по тази пътека, докъдето можеш и виж, каквото има да се види.

— Врата номер четири?

— Може би.

Тръгнах предпазливо надолу по тясното било, но после изведнъж спрях, достигайки до ръба на пропаст. Това беше бездна, която се спускаше в нищо, докъдето стигаше погледа, може би хиляда метра право надолу. Отстъпих крачка назад от шеметната височина и погледнах над зейналата глъбина към отсрещните скали, отстоящи на около десет метра. Впечатлението беше, че планинския връх е бил разсечен на две с гигантски нож.

Изведнъж чух гласа на Мама Чия зад мен.

— Ти си усвоил известно ниво на самоконтрол, благодарение на Сократ и на подготовката си като спортист. Вече имаш силна воля и голяма част от отломките в съзнанието ти са разчистени. Вратата е там — каза тя и посочи над пропастта към една естествена скална тераса, която не беше нищо повече от малка вдлъбнатина в отсрещната каменна стена. Несъмнено обаче човек можеше да си каже, че там има нещо като вход. — Нужно е просто да стигнеш отсреща.

Измерих отново разстоянието с поглед. Очевидно беше твърде голямо, за да успея да го прескоча. Извърнах се към Мама Чия, за да разбера дали се шегува. Нищо по лицето й обаче не подсказа това да е така.

— Това е невъзможно — заспорих аз. — Първо разстоянието е девет-десет метра, а аз не съм майстор на дългия скок. И дори да скоча, ако не уцеля онази тясна издатина, ще се блъсна в скалата и ще се плъзна надолу към небитието.

— Значи те е страх, така ли? — попита тя.

— Не, всъщност не… но освен това не съм и глупак. Това си е направо самоубийство.

Мама Чия просто ме гледаше и се усмихваше, сякаш искаше да ми намекне, че разбира всичко.

— Казах „не“.

Тя продължи да стои в очакване.

— Това не е сън — изревах аз. — И аз не съм птица!

— Може да бъде направено — упорстваше тя, сочейки с ръка към пропастта.

Тръгнах обратно по пътечката, клатейки глава.

— Тук не става дума дали ме е страх, Мама Чия, знаеш това. Просто би било глупаво. Нямам нищо против да проверя границите на своите възможности, но ако се надценя, с мен е свършено.