Свещеното пътуване на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свещеното пътуване на мирния воин». Краткое содержание книги:
Почувствах ръката и още преди да ме докосне. Усетих кожата по врата ми да настръхва и ме побиха тръпки. След това проблесна светлина. Нещо се промени. Или така ми се стори? Всичко си беше, както преди и в същото време беше различно. Продължавах да стоя до водачката си и разговарях с нея.
— Сън ли е това?
— Всичко е сън — отвърна тя.
— Не, имам предвид точно сега…
— Винаги съществува възможността да не успееш — добави тя.
— И ако това се случи, ще умра ли?
— Материалното ти тяло няма да пострада, но болката ще бъде съвсем реална. И да, част от теб несъмнено ще умре.
— Но ако това е само някакво видение, аз мога да правя, каквото поискам.
— Не е толкова просто — отговори тя. — Можеш да постигнеш само онова, което вярваш, че ти е по силите. За да успееш, трябва да направиш скок в собствената си вяра. Всъщност това не е изпитание за твоето тяло, а за ума ти — за твоята съсредоточеност, дисциплина, решимост и в известен смисъл за целостта ти като личност.
Ти вече постигна много. На мнозина това им е отнело цял живот. Но ще трябва да приемеш това предизвикателство, ако наистина искаш да продължиш нататък. Запитай се: „Мога ли да стигна отсрещната скала със силата на волята си?“ Това е изпитание за личната ти сила. А там — тя вдигна отново ръка към пропастта — е пътят към четвъртата врата.
Погледнах още веднъж скалата оттатък бездната. Подскочих нагоре и се приземих обратно с усещането, че падам на обикновена твърда земя. Височината, която постигнах, беше в рамките на нормалното. Опитах отново и резултатите бяха същите.
Това е лудост, помислих си аз. Може би тук имаше някакъв капан, проверка на способността ми да взимам верни решения. Тя каза, че „част от мен ще умре“, само ако скочех и не успеех да достигна издатината. Може би идеята беше да отхвърля това глупаво предизвикателство. А ако откажех да скоча съвсем категорично?
— Да, това е отговорът! — казах аз гласно и се обърнах към Мама Чия. Но тя беше изчезнала.
После чух някой да ме вика:
— Дан, помогни ми, моля те! Помощ!
Погледнах към отсрещната страна на пропастта, откъдето отекваше гласът и видях… Сачи. Това беше невъзможно! Някакъв трик. Тя извика отново, вкопчена в издатината, където трябваше да скоча аз. Момичето се изплъзваше и се бореше да се покатери обратно на скалната тераса.
— Не е честно, Мама Чия! — казах аз. — Това не е истинско!
— Дааааааан! — изкрещя Сачи отчаяно. — За миг кракът й намери опора, но я изгуби отново.
Сетне видях тигъра. Той пристъпваше тихо по тясното било на скалистия връх към Сачи. Тя не го видя.
— Моля те! — извика отново тя. Нямах избор. Трябваше да опитам. Изтичах обратно по тясната пътека, отдалечих се на петнайсетина метра, после се обърнах и се засилих.
Докато набирах скорост, бях връхлетян от съмнения: „Какво правя по дяволите? Не мисля, че ще успея.“ След това ме обзе някакъв студен гняв. Той не беше насочен срещу нещо или някого. По-скоро това беше могъща енергия, гигантска вълна, която помита всичко по пътя си. Нищо не можеше да ме спре!
Тичайки все по-бързо и по-бързо, аз се съсредоточих изцяло върху целта си. Вече летях към пропастта. Носех се на гребена на бушуваща вълна, забравих минало и бъдеще, тигри и бездни. В ума ми доминираше едно единствено нещо — мястото, където щях да се приземя. И после скочих.
За миг, докато летях над пропастта, ми се стори, че няма да успея. Все още във въздуха, аз се издигнах над пространството и времето като на забавен каданс. Могъщата сила на земното притегляне ме надмогваше. Почувствах, че падам. След това нещо се случи. Може би беше само въображението ми, но впрягайки всичко в мен, аз се заставих волево да стигна до отсрещната скала.
Миг по-късно бях оттатък, чу се съвсем реално тупване, сетне се търкулнах в плитката пещера и се блъснах в стената. Тигърът тичаше към нас. Зашеметен, аз залитнах към ръба, пресегнах се надолу и издърпах Сачи. Точно когато звярът направи скок, аз я издърпах в пещерата.
Навярно се бях ударил доста силно, защото веднага след това припаднах.
Дойдох на себе си секунди по-късно в сумрачната светлина на пещерата. Ръцете ми бяха ожулени и главата ме болеше. Болката беше навсякъде. Погледнах китката си. Беше изкривена и вероятно счупена. След това, докато я наблюдавах, китката ми се намести сама, ожулванията изчезнаха и болката стихна. Затворих очи за кратко.
Когато ги отворих, открих, че седя на стар чаршаф до отворения гроб в свещеното гробище на кахуните.
Сутрешното слънце огряваше лицето на Мама Чия и го къпеше в розово сияние. Въпреки това изглеждаше бледа и изморена. Когато забеляза, че я гледам, тя се усмихна едва доловимо и каза: