Свещеното пътуване на мирния воин
- Автор: Милман Дан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Станимир Йотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свещеното пътуване на мирния воин». Краткое содержание книги:
— Последните няколко дни бяха изпитание и за двама ни. Ако си мислиш, че аз изглеждам зле, трябва да погледнеш себе си.
Тя ми подаде една пластмасова бутилка с вода.
— Благодаря. — Устата ми беше пресъхнала и аз с благодарност поех шишето. След преживяното в морето, не понасях усещането за жажда. Ако не друго, този страх като че ли бе останал в дълбините на Първичната ми същност.
Когато спрях да пия, Мама Чия се изправи.
— Хайде. Чака ни още много път. — Взехме си почтително довиждане с Ланикаула и макар той да не ни се яви през деня, аз почувствах неговото присъствие и благословия.
Докато вървяхме обратно, изведнъж ме осени прозрение. Макар да бях разчистил третия етаж и въпреки че постигнах значителна дисциплина, яснота на ума и самоконтрол при проникването през врата номер четири, видението беше свършило неочаквано. Не бях успял да се изкача на четвъртия етаж. Имах някаква представа какво се беше случило, но попитах Мама Чия за мнението й.
Отговорът й беше прост и откровен.
— Не си готов още. Психиката ти го отхвърли. Ти се върна.
— Значи се провалих.
— Опростяваш нещата, но в крайна сметка се случи точно това.
— И какво ще правя по-нататък?
— Виж, Дан, както вече ти казах, работата ти със Сократ ти помогна с първите три етажа. Като цяло си подготвен да се качиш на четвъртия етаж. И това може да се случи по всяко време. Но нали разбираш, Големият скок изисква Съзнателната същност, егото, да поотпуснат хватката си. Може би именно това те спира сега.
Скоро се стъмни. Отседнахме на лагер в тропическата гора. Утре, помислих си аз, ни очакваше един относително лек преход, може би няколко часа и после у дома.
Скоро обаче, след като тръгнахме на сутринта, ние стигнахме под един внушителен водопад, чиито води падаха с грохот от близо петнадесет метра.
— Знаеш ли — казах аз, докато наблюдавах гърмящите талази, — Сократ веднъж ме предупреди да не се отдавам прекалено много на разни видения и други подобни неща. Каза още, че те могат да доведат хората без здрава опора до всевъзможни илюзии. Понякога, след като се завърнех от поредното пътуване в себе си, ме караше да запомня урока и да се отърся от преживяното.
Затова започнах да си мисля, че всички тези видения може би не доказват нищо. Много по-лесно е да си смел, свободен или дисциплиниран в един сън, отколкото в истинския живот. В действителност аз не се чувствам толкова различен. Как мога да разбера дали нещо наистина е променено.
— Онова, през което премина, беше много повече от съновидение, Дан. И бъди внимателен, когато използваш понятието „истински живот“.
— Но аз все още искам да докажа нещо на себе си.
Мама Чия се усмихна и поклати глава развеселена. Наблюдаваше ме внимателно няколко секунди, сетне отмести поглед към водопада и отново към мен.
— Е добре — каза тя накрая. — Нужно ти е да докажеш нещо. Иди и медитирай под водопада за известно време.
Този път се вгледах внимателно в грохотното природно явление. Падащата водна маса беше внушителна. Изобщо нямаше да прилича на вземане на душ.
— Да, мога да направя това — отговорих нехайно. Преди време бях видял нещо подобно във филм за бойни изкуства. — Да, приемам. Ще остана там в продължение на двадесет минути.
— Пет часа ще бъдат много по-добро доказателство — отвърна тя бързо.
— Пет часа? Та аз ще се удавя за пет часа! Мога да получа и мозъчно увреждане!
— А може би ти вече имаш мозъчно увреждане — подхвърли тя с усмивка.
— Добре, един час и нито минута повече. Дори не знам дали това е възможно, без да се удавя. — Свалих ризата си и тръгнах да събувам и гащетата, но после размислих и се отказах. Тръгнах предпазливо по хлъзгавите, покрити с мъх, камъни и после навлязох под водопада.
Бях почти смазан под ударната сила на водата. Напредвах с усилие, едва не се подхлъзнах на два пъти и накрая се добрах до плоска скала. Седнах на нея и изпънах гръб под талазите. Водата беше студена, но местния климат на острова я правеше поносима. „Чудесно е, че времето е топло“, казах си аз и малко по-късно водната стихия замъгли всичките ми мисли.
Изпълнен с решимост и измъчван от нарастващо главоболие, аз останах там сякаш около час, но предположих, че в действителност бяха изминали двайсетина минути. Тъкмо се канех да се откажа, когато нещо ме спря. Навярно това беше продиктувано от смелост, непреклонност или дисциплина. Или може би твърдоглаво упорство.