Братството на камъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братството на камъка». Краткое содержание книги:
Дру натисна педала на газта. Колата бавно се придвижи напред. Ресорите бяха разбити и подскачаше всеки път, когато попаднеше на бабуна. Той стигна до някакво поточе, зави вляво, за да го избегне, и попадна в дупка. Натисна газта, колата тръгна надолу, после се върна на пътя. Увеличи скоростта.
Сега пък дясното предно колело се клатеше. Спидометърът — също цифров, като часовника — показваше нула. Моторът хъркаше, радиаторът съскаше. Дру не знаеше колко бързо може да се движи. Ако двигателят е прегрял, значи е свършен.
Стана му смешно. Разбит ли? Та кадилакът на епископа се бе превърнал в чиста развалина. Не можеше да бъде по-разбит от това.
Но колата го учуди. Продължи да върви. И това също го развесели. Де го чукаш, де се пука!
Погледна към огледалото. Търсеше светлините на преследвачите. Но не можа да намери огледалото. Видя го на земята до себе си. Всъщност нямаше нищо смешно, дявол го взел.
Зави наляво на първото кръстовище, после надясно на следващото, за да заблуди евентуалните си преследвачи в лабиринта от планински пътища.
Гърдите го боляха. Счупеният волан се забиваше в ръката му. Когато зави за пореден път, зърна една крайпътна табела, известяваща, че градче на име Ленокс е на дванадест мили в обратната посока.
Болката в гръдния му кош напомни за себе си. Колата явно бе прегряла. Чуваше ясно хъркането на мотора. Радиаторът повече не съскаше. Просто беше празен. Колата започна да намалява скоростта си. Част от предната решетка изхвръкна и издрънча на пътя. Той премина бавно покрай един тъмен магазин, влезе в спящ град и спря пред някаква мръсна къща, чиято поляна плачеше за косене.
Въпреки че къщата беше тъмна, една улична лампа осветяваше мотоциклети, паркирани отстрани и пред верандата. Дру остави кадилака и скоро откри, че нито един от мотоциклетите не беше привързан или заключен.
Колко доверчиви граждани! Те вероятно си мислят, че никой няма да посмее да ги вземе. Но аз пък съм в настроение!
Дру си избра най-големият Харли-Дейвидсън и го забута надолу по улицата. Избра едно закътано място сред дърветата, където претърси багажната чанта. Беше пълна с инструменти и едно старо кожено яке. Намери елекрическата система и запали мотора, така както направи преди с кадилака. Дру възседна мотора и завъртя ръчката за газта. Машината изръмжа.
Не беше карал мотор цели десет години, от времето когато бе използвал един в една операция, където…
Не. Дру тръсна глава. Не искаше да си спомня.
Когато увеличи скоростта, студеният октомврийски вятър забрули лицето му. Зачуди се как ли ще реагират мотоциклетистите на сутринта. Дали ще бъдат толкова ядосани, че за отмъщение ще разпродадат това, което е останало от кадилака.
Дру избърса сълзите, които вятърът бе изкарал в очите му. Кадилакът на епископа. Четири колела и купе. Знаеше, че подобни мисли не би трябвало да го забавляват. Въпреки това се вълнуваше, опивайки се от скоростта на мощния Харли, който го отвеждаше обратно в Бостън.
За да потърси някои отговори там.
— Отец Хафър, моля — Дру каза това с равен глас от една телефонна кабина близо до бензиностанцията, малко след осем сутринта, като се мъчеше да задържи гнева си. Ръцете му бяха вкочанени. Трепереше от студения вятър, който го бе блъскал цяла нощ. Лъчите на утринното слънце едва затопляха кабината.
Мъжкият глас, който му бе отговорил, не каза нищо.
— Не ме ли чухте? — въпреки усилието си Дру не можа да удържи възбудата в гласа си. Той искаше обяснения. Кой го бе измамил? Защо бе атакуван в семинарията? И то от свещеници! — Казах, че искам да говоря с отец Хафър!
Дру погледна ядосано през мръсното стъкло на кабината към пътя, за да се увери дали няма някой, който да проявява интерес към него. Планът му бе да стигне до Бостън, но толкова премръзна, че реши да спре в Конкорд, на деветнадесет мили на запад от града.
От другата страна все още не отговаряха.
Време ли печелеха? Дали проверяха откъде се обажда?
Изведнъж мъжът каза:
— Един момент.
Дру чу как остави слушалката. Чу и гласове, които шептяха нещо.
Давам им още двадесет секунди. След това затварям.
— Ало? — Гласът беше друг. — Вие ли искате да говорите с…
— Отец Хафър. Какво има?
— Кой е, моля?
Дру почувства безпокойство.
— Един негов приятел.
— Тогава сигурно не сте чули.
— Какво?
— Съжалявам, че трябва да ви съобщя… По телефона звучи доста сухо… Той е мъртъв.