Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
— И не се ли заел по-късно с този негър?
— Същата нощ даже. Бонифацио намерил случай да повери част от наблюденията си на един карабинер, когото срещнал, когато следил монаха до неговото жилище.
— И подозрението потвърдило ли се?
— Не зная. Само чух да казват, че Бартоломео и Людовико са заминали днес по пътя за Падуа вместо него.
— Разкажи още. Вижда ли Бонифацио след като се, разделихте?
— Той дебне в съседство с колибата. Намериха го на едно удобно място, близо до водата, откъдето наблюдава слабо осветения прозорец на монаха, който не ще закъснее да сложи капюшона си върху главата и да се приготви да излезе.
— И тогава ти ще останеш с Бонифацио. Заедно ще проследите монаха и ти ще ми донесеш сведенията, които съберете.
Старата просякиня слушаше внимателно и не пропусна нито дума от тоя разговор, който се водеше на нисък глас.
Можеше да се види как блестяха очите й, което издаваше големия интерес, възбуден в нея.
— Те ще го проследят — промълви тя, без да престане да слуша с наострени уши.
— Ние го следихме до Рива де ла Карбоне. Там той влезе в една тясна, но висока къща, намираща се до Риалто — подзе Антонио.
— Във вашия разказ не сте ми споменавали за това.
— Ние току-що пристигнахме. Слушай! Ние чакахме пред тази къща цял час и се учудвахме защо монахът не се появява…
— Как?… Вие забравяте ли, че къщите на Рива де ла Карбоне, за които ми говориш, имат втори изход на малката уличка, която води към Кале Марчерия? — прекъсна го живо Франциско.
— Така е както казваш. Ние разпитвахме за къщата, за да узнаем кой живее там, понеже аз си спомням, че тя дълго време беше необитавана. Отговориха ни, че мъдрият и умен астролог Ауромето живее там, изолиран от останалия свят. Що се отнася до глухонемия монах…
— Той е избягал през втория изход — каза Франциско и стана — той ви е излъгал. Ела!
Старата просякиня се усмихна със задоволство и изчезна в сянката, преди още двамата полицаи да си платят консумацията.
— Бонифацио се е завърнал в палата — каза Антонио, излизайки от „Златния делфин“ със своя другар.
— И той очаква, че там ще повярват на един луд като него — каза Франциско разгневен. — Той е трябвало да отърчи в уличката, през която е минал монахът… Може би щеше да намери някоя следа от него.
Двамата мъже, грижливо загърнати в мантиите си, тръгнаха по направление към моста Риалто.
Като стигнаха в малката уличка, съседна на този мост, Антонио привлече другаря си в сянката на къщите и му показа една двойка, която в този момент излизаше от Кале Марчерия в малката уличка.
Дамата носеше разкошна дълга рокля от коприна с тъмен цвят. Главата си бе покрила с бял воал.
Нейният кавалер изглеждаше, че също принадлежи към висшето общество: шапката му, украсена с едно великолепно перо, и кадифената му мантия, която бе наметнал на раменете си, издаваха един член на благородничеството.
Неговите движения бяха плахи и неправилни, докато тия на неговата спътница издаваха нещо властно и заповедническо.
— Дожът — промълви Антонио. — Познах го по неговата шапка и неспокойните му движения… Знаеш ли какво казват? Че бил обхванат от Сатаната.
— Шт! Той не трябва да ни види или поне не трябва да забележи, че го наблюдаваме, отговори Франциско тихо.
— Ние сме скрити от погледите му. Неговият слуга Пепо ми довери вчера, че дожът прекарва нощите си, вървейки из коридорите и въздишайки, като че ли носи тежък товар. Пепо твърди, че Сатаната е седнал на врата на дожа и го води към неговите нощни разходки из палата.
— Мълчи, Антонио. Той минава пред нас.
— Дожесата е, която го придружава.
— Те завиват, за да влязат в тази къща.
— В името на светците!… Те не ни видяха. Те отиват при мъдрия Ауромето, за когото цяла Венеция говори.
— Ела с мен — каза Франциско със снишен глас, повличайки подир себе си другия полицай на оттатъшната страна на улицата, докато дожът и дожесата изчезнаха в тъмната сянка между тесните и високи здания.
Последните си въобразяваха, че не са видени от никого.
— Проклятие! — извика Луиджи Гримани гневно. — Мразя тъмнината. Този астролог, изглежда я обича!
— Последвай ме — прекъсна го Катерина, пристъпвайки към стълбата, която водеше към един тъмен вестибюл.
— Струва ми се, че познаваш местата…
— Видях вече веднъж алхимика, за да го предупредя за нашето посещение, — каза дожесата, изкачвайки се по стълбата.
— Въпреки това предупреждение той не ни очаква.
— Той не се съгласяваше да ни каже бъдещето — каза Катерина. — С големи мъки едва успях да склоня. Не бъди груб и присмехулен към него, за да ни открие той средството, с което ще си възвърнеш спокойствието, щастието и почестите.