Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Възнаградих ги богато и им отправих по няколко прощални думи.
Единствен старият кормчия, който бе служил няколко години при мен, се опита да остане. Сълзи се лееха от очите му и той ме молеше:
— Оставете ме при вас, сеньор Мадреселва — ми викаше той. — Аз не мога да ви напусна!
Но аз му заповядах с гневен тон да напусне кораба и да скочи в лодката, за да стигнат до Малта или Комино.
Испанските кораби бяха започнали да ме наближават.
Когато лодката, отнасяща екипажа, се загуби от погледа ми, аз останах сам на моя кораб, натоварен със съкровища, с които не можех вече да купя щастие.
Вече отделен от останалия свят, аз бях обзет от радост, при мисълта, че ще мога да подиря успокоение в смъртта и да се отърва от страшните душевни мъки, които ме потискаха.
Мисълта за една такава почивка бе удоволствие за мене след ужасната буря, която раздираше гърдите му и гнетеше мозъка ми!
Исках да умра, да изчезна заедно със съкровището си. Исках да потънем, моят кораб и аз, в бездната, така че хората, които мразех, да бъдат лишени от удоволствието да забогатеят от моите съкровища. Исках да изчезне и всичко с мене. Моите имоти и големите ми суми, поставени по секвестъра на Барселона бяха достатъчни, за да обезпечат нуждите на жената на Карлос Костадо, убит от мене.
— Какво?… Този негодник е бил женен?
— Да, той имаше жена и дете. Но оставете да ви доразкажа.
Сам върху моят кораб, аз го изоставих на произвола на вятъра и скоро попаднах на подводни скали.
Слязох тогава във вътрешността на кораба и със силен удар на брадвата пробих на дъното една голяма дупка под линията на плаването.
Водата зашуртя през отвора. След няколко минути корабът и аз щяхме да потънем в морето пред очите на моите съотечественици, които ме преследваха.
— Решението е храбро, даже героично!
— Върнах се бързо на моста и погледнах към двата кораба, които продължаваха да се приближават. Те не знаеха още нищо за моята отчаяна постъпка и вярваха, че ме държат в тяхна власт.
Обаче моят кораб продължаваше да се пълни с вода и да потъва все по-бързо.
Наблюдавах със скрита радост учудването, което се проявяваше върху испанските кораби, когато констатираха ясно, че „Грифон“ потъва.
Водната стихия щеше да погълне богатата плячка, която се надяваха да вземат.
Забелязах, че един от корабите спуща във водата една голяма лодка, очевидно, за да ме избави от опасността, в която се намирах.
Тия, които ме преследваха, не подозираха, че аз сам съм се натъкнал на подводна скала и през образувания пробив е навлязла водата.
Скоро в морето се образуваха водовъртежи и вълните се приготвиха да погълнат кораба.
Стоях прав на моста, поздравявайки радостно смъртта. Внезапно водата достигна двете горни страни на кораба и го повлече в дълбочините…
— Вашият екипаж не забеляза ли, какво сте направили?
— Не. Лодката отдавна бе изчезнала зад един нос… Какво се случи после, не знаех. Потънах едновременно с моя кораб. Бях изпаднал в безсъзнание.
Когато дойдох на себе си, видях, че се намирам върху моста на един от испанските кораби!
Скръцнах със зъби и избъбрих едно проклятие когато се видях в ръцете на тия хора, които бяха ме спасили за нещастие.
Но „Грифон“ бе загубен за тях. Когато се възвърнах в съзнание, чух да говорят около мен, че всички опити да стигнат до потъващия кораб и да го спасят били напразни.
Корабът, който бе тежко натоварен, потънал край подводните скали и не се забелязвал нито върхът на голямата му мачта.
Той бе загинал!
Полицейските агенти ме отведоха в Барселона, където ме оковаха и зорко ме наблюдаваха, за да не направя опит да се самоубия.
Бях умъртвил невярната си съпруга и нейния любовник; заслужавах смъртно наказание.
Съдиите, обаче, не се вслушаха в молбата ми; осъдиха ме на доживотна работа в каторгата.
Трябваше да продължа да живея с моите страдания, с моето отчаяние! Окован на каторжническата пейка, аз продължих проклетото си съществуване. Изпитах тука мъките на ада.
Доведоха ме в Тулон и ме поставиха на мястото, където съм.
— Вие сте пострадали много, Бенито Мадреселва. Ужасна е съдбата, която сме изпитали! — промълви Марино.
— Вследствие моето желание, още преди да се приключи процесът, всички мои богатства в Барселона, които бяха секвестирани, бяха предадени на нещастната вдовица на Костадо.
Аз вече нямах нужда от нищо; мизерията до смъртта ми трябваше да бъде моя спътница.
Богатствата, които притежавах, са още в морето. Правиха многобройни опити да ги извадят, но не успяха.
За мене този кораб, претоварен със съкровища, които бяха достатъчни да задоволят нуждите на много хора, беше без стойност, също както и животът ми.