Следите остават
- Автор: Вежинов Павел
- Год: 1954
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Следите остават». Краткое содержание книги:
Източник: http://bgfilmi.bnt.bg/?p=178
Русият се наведе напред от като впи студените си сини очи в очите на момчето, тихо и някак сдържано меко каза:
— Слушай, малкият, само ако шукнеш — и с тебе е свършено! Разбра ли?
Но Пешо нямаше възможност да му отвърне нищо. Русият помълча малко и добави:
— Такова ни е положението — милост няма да има? Кой знае защо, престорената копринена мекота в гласа на диверсанта в тоя миг напомни на Пешо за Тороманов. Брадатият небрежно свали от устата му салфетката и като почеса небръснатата си брада, отново се върна на мястото си. Русият не отмахваше погледа си от Пешо и синината в очите му сякаш още повече се сгъсти и изстина.
— Предупреждавам те да говориш само истината! — продължи русият. — Ако ни излъжеш и за най-дребната работа, жестоко ще си платиш! Това ясно ли е?
— Ясно е! — отвърна с привидно покорен глас Пешо.
— Добре, радвам се, много се радвам, че се разбираме — продължи все така меко, почти ласкаво русият и пълничките му устни се разтегнаха в широка изкуствена усмивка. — Кажи най-напред как се казваш!
Пешо знаеше, че тук не бива да лъже. На кухненската масичка заедно с ключовете, няколко лимонадени топчета, един стар пирон и парче гума лежеше и неговата ученическа карта. Без да мигне, той каза името си.
— Така! — кимна приятелски русият, после внезапно запита: — Ами тия ключове откъде ги имаш?
— Имам ги! — упорито и малко намръщено отвърна Пешо.
— Запитах те — откъде ги имаш? Кой ти ги е дал?
— Никой не ми ги е дал!
На гладкото бяло чело на диверсанта се появи дълбока напречна бръчка.
— Как тъй никой?
— Ами че… никой! Аз си ги имам отдавна!
— Откъде? Просто ги намери на улицата, така ли?
— Не… Ние живеехме по-рано в тоя апартамент… та оттам… Ключовете просто си останаха у нас…
Русият се замисли, но само за кратък миг.
— Да кажем, че това е вярно! — поклати той бавно глава. — Е, добре — какво търсиш ти посред нощ в чужда къща?
— Имах си една… една работа…
— Интересно да чуем каква?
— Амии… как да ви кажа… аз бях си скрил едни въдички… Още като живеехме тука!
— Въдички ли?
— Да, въдички… Освен това една макара и влакна за въдичките… Понеже ще ходим утре на Искъра, та… трябваше да си ги взема!
— Добре де, как ще ги вземеш? Нали в къщата живеят хора? Нали те ще те усетят?
— Аз мислех, че инженерът е заминал за курорт — отвърна Пешо веднага. — Мислех, че в апартамента няма никой!.
— Тъй! А кой ти каза, че няма никой?
— Едно момиченце… Тука живее, в тая кооперация…
— Как се казва това момиченце?
— То се казва… не, няма да ви кажа как се казва!
— — Защо така?
— Така! Може да му направите нещо!
— Ууу, кавалер! — тоя път непринудено се усмихна русият. — Ако поискам, ще ми кажеш всичко като поп… ще кажеш и майчиното си мляко!
— Няма да кажа! — мрачно и решително заяви Пешо. — Тъй си мислите — че ще кажа!
Отново на гладкото чело на диверсанта се появи дълбока бръчка, но след миг устните му се разтегнаха от широката механична усмивка, с която бе водил разпита досега.
— Добре де, засега няма да спорим по тоя въпрос! И тъй ти идваш тука да вземеш своите въдички… Къде са те?
Аз си ги бях скрил на едно… едно тайно място.
— А къде именно? В килера…
— Добре кажи ми къде се намира тоя килер? Откъде се влиза в него?
— В килера се влиза от кухнята…
— Ами има ли в килера прозорец? — Има… т.е.… няма, не, няма!
— Такааа… Кажи тогава колко стаи има в апартамента, как са разположени?
Тоя въпрос не беше изненада за Пешо. Той бе видял апартамента на Живка и предполагаше, че апартаментът на инженера ще има горе—долу същото разположение.
— Апартаментът ли? — попита уж нехайно той. — Ами че има най-напред един голям хол с прозорци към улицата… От хола през една голяма двукрила врата се влиза в кабинета.
— Каква точно?
— Такава една — стъклена, влиза в стените… Срещу тая врата има друга, обикновена, от която се влиза в спалнята!
Русият замълча, после притегли столчето си съвсем близо до Пешо. Момчето, което го следеше непрегнато, не можа да забележи в израза му нищо особено.
— Погледни ме в очите! — каза русият с променен, малко остър и писклив глас. — Право в очите ме погледни!
Пешо отправи към него като хипнотизиран погледа си.
— Така!… Ето, малкият, аз ще ти кажа, че ти си един безсрамен лъжец! Както ме гледаш в очите, тъй лъжеш!
— Не лъжа! — каза Пешо глухо.
— Лъжеш!
— Не лъжа!
Във въздуха ненадейно префуча малката бяла ръка на диверсанта, плесникът остро и шумно падна върху бузата на Пешо. Момчето удари силно главата си в плочките и почувствува като че ли нещо потече по ударената буза — може би кръв или пот.