Следите остават
- Автор: Вежинов Павел
- Год: 1954
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Следите остават». Краткое содержание книги:
Източник: http://bgfilmi.bnt.bg/?p=178
— Какво да предам?
Русият диверсант, все още разсъблечен, седеше на ниско плетено столче, поглеждаше от време на време към момчето и замислено пушеше.
— Предай да ни потърсят контролно след тридесет минути! — каза той, без да сваля цигарата от устата си.
Третият диверсант, който стоеше прав до вратата мрачно измърмори:
— Много е…
— След тридесет минути! — равнодушно, но категорично повтори русият. — Казах вече!
Пешо бързо съобрази: този, русият, им е навярно началник! От него трябва най-много да се пази! Пороят от мисли, който бе нахлул в главата му, бе временно подтиснал всякакъв страх. След малко те ще почнат да го разпитват! Какво да им каже? Как да обясни своето идване тук? Какво да измисли за ключа? Понеже не бе очаквал да го заловят тук като някаква мишка, той не бе измислил предварително и никаква приблизително вероятна история, с която сега да ги залъже. Не е ли най-добре изобщо да мълчи и нищо да не отговаря на въпросите им? Пешо чувствуваше, че не е добре! Най-важното в случая бе да приспи у тях всички подозрения за някаква извънредна опасност, да ги залъже и успокои, така че те да останат в апартамента колкото се може по-дълго време! По тоя начин, като забележат утре сутринта неговото отсъствие, другарите му може да се досетят какво се е случило и да му помогнат. Това беше наистина хубаво, но как да ги залъже, как да приспи у тях подозренията, когато всичко в поведението му бе така подозрително? Безброй противоречиви и объркани мисли се въртяха трескаво в главата му, той се залавяше за някоя от тях и веднага разбираше, че лъжата е плитка и неубедителна, че с нея още повече ще усили подозренията. Въпреки тежкото положение той не се отчайваше, продължаваше настойчиво да търси и усещаше, че просто му се завиваше свят от всичките тия противоречиви и объркани мисли.
Заедно с това Пешо чувствуваше, че в гърдите му се надига тежко, горчиво чувство на разочарование, премазващо угризение на съвестта! Ето — той е виновен за всичко! Ако бандитите се уплашат и избягат — той ще бъде виновен! Ако извършат нови пакости и престъпления — той ще бъде виновен, сякаш сам ги е извършил! Ако утре всички заплюят и него, и другарите му — пак той ще бъде виновен!
И изведнъж една нова мисъл мина през главата му: ами ако го убият! Навярно те ще разберат, че е опасно да стоят повече в тая квартира и ще побягнат! Нима ще го вземат със себе си? Невъзможно — как ще го влачат такъв опакован из улиците! Да го оставят тук жив и здрав? Също невъзможно! Та той ги е видял, вече ги познава, знае какво вършат! Биха ли оставили жив такъв опасен свидетел? Пешо усети как ледени тръпки минаха през тялото му и здраво стисна устни! Нищо, нека го убият, той си заслужава това! Само така той ще може да изкупи тежката си вина, не — тежкото си престъпление! Само така или като се държи геройски — като истински мъж, така както се е държал неговият баща при изтезанията в полицията! Пешо неведнъж бе слушал неговите разкази за тия изтезания, бе се възхищавал тайно от героизма му да мълчи и да не издава конспирацията, бе съжалявал горчиво, че никога няма да му се случи да преживее такива неща. Ето — сега щеше да му се случи!
Но да не мисли за тия неща! Да мисли за другото — за това, което след малко ще искат да узнаят от него! Облицованата в бели порцеланови плочки баня блестеше от силната електрическа светлина, която просто режеше очите му, на масичката монотонно потракваше предавателят с наведената над него едра, рошава глава на диверсанта. Русият мъж седеше все така неподвижно на своето ниско столче, мълчеше, пушеше бавно и само от време на време помръдваше белите безкосмени пръсти на краката си. Беше и тихо и страшно, сините лентички дим плавно се носеха из тясното помещение и на Пешо, кой знае защо, в тоя миг му се струваше, че това не е просто дим, а жива и осезаема смъртна опасност, която висеше над главата му.
Изведнъж го обзе страх, но той бързо го подтисна и още по-здраво слепи устните си.
Готово! каза майорът и свали бавно слушалките си. Погледът му се спря мрачно върху момчето. — Е, кукличке, какво ще правим сега с тебе?
— Ти мълчи! — малко сухо го прекъсна русият. — Развържи му устата!
— Канарчето може да пропее! — недоволно измърмори брадатият, но стана от мястото си.