Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
— Добре — кимам интелигентно аз.
Това трябва да го запомня. Бързо махам капачето на химикалката и надрасквам: „Готвенето = вкуси, помириши, докосни и т.н.“ Затварям химикалката и вдигам поглед. Айрис не може да повярва на очите си.
— Става въпрос да вкусиш — обяснява тя и измъква химикалката и бележника от ръцете ми. — Не да пишеш. Използвай сетивата си. Разчитай на инстинктите си.
Тя вдига капака на една тенджера, която кротко къкри на печката, и бръква вътре с лъжица.
— Опитай.
С удоволствие лапвам лъжицата.
— Сос — заявявам веднага. — Страшно е вкусен! — добавям нарочно аз. Айрис клати глава.
— Не ми казвай онова, което мислиш, че може да е. Кажи ми какво усети на вкус.
Гледам я и не разбирам. Това е някакъв подвеждащ въпрос.
— Има вкус на… сос.
Изражението й не се променя. Тя чака друг отговор.
— Ами… на месо? — опитвам се да налучкам аз.
— Какво друго?
Не мога да измисля нищо. Главата ми е празна. Че това е просто сос. Какво друго се слага в соса?
— Опитай отново. — Айрис е непреклонна. — Опитай отново.
Лицето ми пламва, докато се опитвам да открия думите. Все едно, че съм някое глуповато дете, което изостава във всяко отношение.
— Месо… вода… — Отчаяно се опитвам да измисля какво друго се слага в соса. — Брашно! — заявявам в момент на просветление.
— Не можеш да усетиш брашно. Вътре няма брашно. Саманта, според мен не можеш да познаеш вкуса. Кажи ми какво усещаш. — Айрис ми подава лъжицата за трети път. — Пробвай отново. Този път затвори очи.
Да затворя очи ли?
— Добре. — Лапвам и послушно затварям очи.
— Кажи ми сега какво усещаш. — Гласът на Айрис е до ухото ми. — Съсредоточи се над аромата. Нищо друго.
Със стиснати очи изключвам всичко друго и насочвам вниманието си към устата. Усещам топлата солена течност. Сол. Това е един от вкусовете. Има и някаква сладост… и… има и друг вкус, който усещам, докато преглъщам.
Все едно, че виждам цветове. Първо ярките, очевидни цветове, а след това по-меките, които за малко да пропусна…
— Солено е, има вкус на месо и… и някакви плодове. Напомня ми за череши.
Отварям очи и имам чувството, че не успявам да се ориентирам. Айрис ме наблюдава внимателно. Зад нея забелязвам Натаниъл, който също ме наблюдава. Щом го виждам, започвам да се притеснявам. Оказва се, че да вкусваш сос със затворени очи е едно от най-интимните преживявания. Не съм сигурна, че ми е приятно някой да ме наблюдава. Айрис, изглежда, разбра какво изпитвам.
— Натаниъл — разпореди се бързо тя. — Ще ни трябват продукти за тези ястия. — Тя написва дълъг списък и му го подава. — Тичай да ги купиш, миличък.
Когато той излиза, Айрис ме поглежда и по устните й заиграва усмивка.
— Този път беше по-добре.
— Не може да бъде, тя се усети — подхвърлям с надежда аз, а Айрис отмята назад глава и избухва в смях.
— Още си много далече от истината, миличка. Сложи си сега престилка. — Тя ми подава престилка на червено и бяло райе, аз си я връзвам и започвам да се притеснявам.
— Много ти благодаря, че се съгласи да ми помогнеш — казвам колебливо аз, докато тя вади лук и някакъв зеленчук, подобен на портокал, който не ми е познат. — Много съм ти задължена.
— Обичам предизвикателствата. Очите й блестят. — Отегчавам се. Натаниъл върши всичко, което ми е необходимо. Дори понякога повече, отколкото трябва.
— Въпреки това. Та ние с теб дори не се познавахме…
— Харесах те по онова, което чух. — Айрис дръпва дебела дървена дъска. — Натаниъл ми каза как си се забъркала в тази каша. За да се впуснеш в подобно нещо, трябва да имаш много сила.
— Трябваше да направя нещо. — Усмихвам й се мрачно.
— Освен това са ти предложили по-висока заплата. Браво! — Тя се усмихва и около очите й се събират ситни бръчици също като следи от комети. — Триш Гайгър е доста глуповата жена.
— Триш ми харесва — отвръщам аз, обзета от желание да я защитя.
— И на мен — кима Айрис. — Тя много помогна на Натаниъл. Сигурно си забелязала, че няма много мозък в главата. — Казва го толкова убедено, че ми се иска да се изкискам. Наблюдавам я как поставя огромен лъскав чайник на печката, след това се обръща и ме поглежда. Скръстила е ръце. — Значи си ги заблудила.
— Да — усмихвам се аз. — Нямат представа коя съм.
— А ти коя си?
Въпросът й ме сварва напълно неподготвена. Отварям уста, но глас така и не излиза.
— Наистина ли се казваш Саманта?
— Да! — отвръщам шокирана аз.
— Беше грубо от моя страна. — Айрис вдига ръка. — Помисли сама, обаче. Непознато момиче се появява в дълбоката провинция, никой не я е виждал досега и приема работа, която не може да върши… — Тя замълчава в опит да намери подходящите думи. — Натаниъл ми каза, че си приключила неприятна връзка.