Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
Не успявам да се сдържа. Въпреки всичко в мен избуява надежда. Както стоя в градината, усещам, че се пренасям отново в Лондон, в офиса си. Колко много неща могат да се случат за двайсет и четири часа. Нещата се променят. Може пък да излезе нещо добро.
А може и да стане още по-лошо. Решили са да ме съдят. Ще ме предадат на прокурора.
В гърдите ми се натрупва напрежение. Стискам телефона все по-силно. Трябва да разбера, независимо дали е добро или лошо. Отварям капачето и откривам есемеса. Дори не познавам номера.
Кой го е изпратил? Кой, за бога, ми го е изпратил?
Леко отмаляла, натискам „ОК“, за да го прочета.
Здрасти, Саманта, аз съм Натаниъл.
Натаниъл ли?
Натаниъл?
Облекчението ми е толкова голямо, че избухвам в звучен смях. Ама, разбира се! Нали вчера му дадох номера си, за да се уточним за майка му. Прочитам и останалата част от съобщението.
Ако искаш, мама може да започне с готварските уроци още днес. Нат.
Уроци по готварство. Колко приятно. Точно така. Това е съвършеният начин, по който да прекарам деня. Натискам копчето за отговор и бързо пиша съобщение.
С удоволствие. Благодаря. Сам.
Изпращам есемеса, придружен от усмивка. Много забавно. След минута-две телефонът изпиуква отново.
По кое време? Единайсет рано ли е? Нат.
Поглеждам часовника си. До единайсет има два часа и половина.
А през тези два часа и половина няма да има какво да правя, освен да чета вестника и да се чудя как да не се мяркам пред погледите на Триш и Еди. Отново натискам „Отговор“.
Може ли да го направим в 10? Сам.
В десет без пет съм готова и застанала пред вратата в антрето. Очевидно къщата на майката на Натаниъл не е на лесно място, затова се разбрахме да се срещнем тук и той да ме заведе. Щом се поглеждам в огледалото, се намръщвам. Избелената ивица коса личи ужасно много. Отмятам косата си назад, после я зализвам напред, но така и не успявам да скрия поражението. Дали няма да е най-добре да вървя с ръка, заровена в косата, все едно че съм се замислила. Пробвам няколко подходящи пози пред огледалото.
— Да не те боли главата?
Завъртам се рязко и виждам застаналия пред отворената врата Натаниъл, облечен в карирана риза и дънки.
— А… добре съм — отвръщам аз, а ръката ми все още е залепена за главата. — Аз просто…
Няма смисъл. Той я е видял. Свалям ръка и Натаниъл остава загледан в ивицата.
— Много симпатично — отбелязва той. — Също като язовец.
— Язовец ли? — питам обидена аз. — Аз не приличам на язовец.
Поглеждам се в огледалото, за да се уверя. Не, не приличам на язовец.
— Язовците са красиви същества — свива рамене Натаниъл. — Предпочитам да изглеждам като язовец, вместо като белка.
Чакай малко. Как стана така, че трябва да избирам между язовец и белка? Нямам представа как разговорът тръгна в тази посока.
— Искаш ли да тръгваме? — предлагам аз с цялото си достойнство. Грабвам чантата, поглеждам се за последен път в огледалото и посягам към вратата.
Добре де. Може и да приличам малко на язовец.
Навън се затопля и докато вървим по чакълестата пътека, аз подушвам въздуха. Наоколо се носи приятен цветен мирис, който със сигурност ми е познат.
— Орлови нокти и жасмин! — възкликвам аз, когато се сещам. Имам масло за вана на „Джо Малоун“ вкъщи.
— Орловите нокти са на стената. — Нат посочва оплетените бели цветчета, плъзнали по старата златиста каменна стена. — Засадих ги преди около година.
Поглеждам любопитно нежните цветчета. Това ли са орлови нокти?
— Жасмин обаче няма наоколо — отбелязва с огромен интерес той. — Наистина ли го усети?
— Ами… — Разпервам неопределено ръце. — Може и да ме съм.
Май не бива да споменавам маслото за вана на „Джо Малоун“. Нито сега, нито друг път.
Щом излизаме от алеята, разбирам, че откакто пристигнах, за пръв път излизам от имението на семейство Гайгър, като изключим пазаруването с Триш, когато бях прекалено част да тършувам, за да й намеря сидито на Селин Дион, и така и не забелязах нищо наоколо. Натаниъл завива наляво и крачи ведро по пътя — само че аз не мога да помръдна. Впила съм поглед в гледката отпред и съм зяпнала. Селото е направо пленително.
Нямах представа.
Оглеждам се и се опитвам да запомня старите стени с цвят на мед. Къщите с островърхи покриви са прилепени една до друга. От двете страни на малката река се издигат върби. Малко по-нататък е кръчмата, която забелязах на идване, украсена е кошници каскадни цветя. Някъде в далечината се чува тропот на конски копита. Всичко е притихнало и спокойно, както и през изминалите сто години.
— Саманта?