Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
Грабвам броя на „Таймс“, подхвърлен на изтривалката, и го внасям в кухнята точно когато филийката ми изскача от тостера.
Ето това е живот.
Настанявам се до прозореца, хрупам препечен хляб, пия кафе и разлиствам небрежно вестника. След като изядох три филии, изпих две чаши кафе и прегледах съботните репортажи, протягам доволно ръце с прозявка и поглеждам часовника.
Не мога да повярвам. Едва 7.56 ч. е.
Какво ми става? Нали трябваше да закусвам часове наред? Нали трябваше да си седя тук цялата сутрин. Как можах да приключа с всичко за двайсет минути? Няма значение. Не бива да се стресирам заради подобни неща. Ще измисля нещо друго.
Прибирам чашата и чинийката в съдомиялната и забърсвам трохите. След това сядам отново на масата и се оглеждам. Какво да правя? Прекалено рано е, за да изляза.
В същия момент разбирам, че барабаня нервно по масата. Спирам и се заглеждам в ръцете си. Това е смешно. За пръв път от десет години насам имам свободен ден. Би трябвало да съм спокойна. Трябва да измисля нещо приятно, с което да се заема.
Какво правят хората, когато имат свободен ден? Започвам да си припомням какво съм гледала по телевизията. Ще си направя нова чаша кафе. Нали вече изпих две? Не ми се пие още едно. Дали да не прочета вестника втори път? Работата е там, че имам почти фотографска памет. Препрочитането е напълно безсмислено.
Погледът ми се насочва към градината, където една катерица, настанила се върху каменна колона, се оглежда с бляскавите си очи. Дали да не изляза? Ще се порадвам на градината, цветята и утринната роса. Чудесна идея.
Всичко е чудесно, като изключа росата, която ме намокри. Докато пристъпвам по мократа трева, си казвам, че не трябваше да обувам отворени сандали. Не, просто трябваше да изчакам малко, преди да изляза да се разхождам.
Градината се оказва доста по-голяма, отколкото предполагах. Пресичам поляната към грижливо подрязания жив плет, където ми се струва, че е краят, но се оказва, че назад има още, дори овощна градина, а от лявата ми страна е оградено с каменен зид.
Градината е удивителна. Дори аз мога да я оценя. Цветята са свежи и пищни, без да са натрапчиви, по стените са пуснати пълзящи лози и докато обикалям овощната градина, виждам по клоните дребни златни круши. Май никога не бях виждала круша да расте на дърво.
Минавам сред плодните дървета към петното, засадено със зеленчуци. Предполагам, че са зеленчуци. Внимателно разравям почвата около един зелениш. Или е зеле, или маруля. Или пък това са листата на нещо, което расте под земята.
Честно да ви кажа, дори да се окаже извънземно, няма да позная какво е.
Обикалям още малко, след това се настанявам на една дървена пейка и поглеждам храста до мен, обсипан с бели цветове. На това му се вика красота.
Ами сега какво? Какво правят хората, когато са в градините си?
Трябва ми нещо за четене. Дали да не се обадя на някого? Пръстите започват да ме сърбят. Поглеждам си часовника. Едва 8.16. Боже!
Хайде, не мога да се откажа. Ще поседя тук още малко и ще се насладя на тишината и спокойствието. Облягам се назад, настанявам се удобно на пейката и наблюдавам как едно дребно птиче кълве нещо на земята.
След това отново поглеждам часовника. 8.17.
Не мога така.
Не е възможно цял ден да не правя нищо. Направо ще полудея. Трябва да отида да си купя друг вестник от магазина в селото. Там може дори да продават „Война и мир“. И нея ще си я купя. Ставам и се каня да пресека поляната, когато пиукане от джоба ме кара да се закова на място.
Мобилният. Получила съм есемес. Някой току-що ми изпрати есемес, рано сутринта в събота. Вадя мобилния и го поглеждам, обзета от нервно напрежение. Повече от един ден не съм имала никаква връзка със света.
Знам, че имам и други съобщения, но не съм прочела нито едно. Те са оставени на гласовата ми поща, но аз така и не прослушах нито едно. Не искам да знам нищо. Сега не мога да мисля за нищо.
Докосвам мобилния и си казвам, че трябва да го оставя. Само че съм ужасно любопитна. Някой ми изпрати есемес преди секунди. Някой държи в ръка мобилен телефон, набрал е думите и ми е изпратил съобщение. Представям си Гай в спортен панталон и синя риза. Настанил се е зад бюрото си и се мръщи над съобщението.
Извинява ми се.
Съобщава ми новините. Има някакво развитие, за което вчера дори не съм предполагала…