Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
Това продължи десетина минути, което надхвърляше и най-смелите ми надежди, и наистина нямаше от какво да се оплаквам, но започвах да се питам какво толкова прави с косата си и дали не е забравила, че съм тук. Изглеждаше унесена в мисли. Четката продължаваше да се движи, но толкова бавно, че вече не се чуваше нищо. Имах усещането, че ме наблюдава в огледалото. Но не бях сигурен. Виждах само гърба й и косата. Когато пердетата бяха спуснати, стаята приличаше на кутия за бижута, от която никой не би пожелал да излезе. А и никой не би поел риска да бъде изхвърлен, преструвайки се, че губи търпение.
После тя се обърна към мен и се усмихна. Затворих списанието. И тъй като продължаваше да ме гледа мълчаливо, попитах:
— Да не би нещо да не е наред?
Мислех си за аурата ми или за нещо от този род. Беше ми казала, че моята е с прасковен цвят и че избледнява, когато съм болен или когато нещата вървят зле. Опасявах се да не би събитията от изминалия ден да са я накарали да прелее направо в отровно зелено. Когато бяхме по-малки, тези истории ужасно ни забавляваха. Често я питахме какъв цвят има аурата на този или онзи и понякога след безброй напъни да се съсредоточим, изразяващи се в пъшкане и зверски гримаси, ни се струваше, че я забелязваме. Сега обаче това ми се струваше по-скоро неуместно.
Вместо да ми отговори, тя стана и дойде да седне до мен. Нямах нищо против да си побъбрим, ако имаше такова желание, но при условие че избягваме някои теми. И преди всичко тези за самия мен и моите проблеми. Тя отхвърли кимоното от раменете си. Помислих, че се кани да си легне, да се настани удобно. Изглежда, не си даваше сметка, че дрехата й е паднала на пода. Наведох се, за да я вдигна. Изобщо не подозирах какво ми се готви. Това, че когато се изправих, я видях с разпусната коса, голи ръце, полуразголени бедра и все така неподвижна, не събуди никакви подозрения у мен. Очевидно си бях взел дозата от емоции за деня и съзнанието ми бе претръпнало. Гледах я с усмивка като пълен идиот, скръстил ръце на коленете. Тя също ми се усмихваше. Когато съвсем случайно забелязах, че презрамката на комбинезона й се е свлякла, в главата ми избухна безшумен взрив, но до мен все така не достигна никакво предизвестие. Продължавах да смятам, че ще си говорим за Шопен или за фантастичния напредък на лявата ми ръка.
Която, между впрочем, й подадох, щом я докосна. Определено се гордеех с нея. Тя беше лека, точна и силна, двамата бяхме работили много сериозно над нея и сега покривах повече от една октава, което ми улесняваше живота, когато се заемах с Лист. Напълно разбирах желанието й да я огледа. Но тя я постави върху бедрото си.
Беше 12 април 1958 година, около един след полунощ. В първия момент само дето не ритнах камбаната. И най-елементарното движение, например да сведа поглед, за да се уверя, че не бъркам, ми се струваше непосилно. Но фактът бе налице и всички косми на ръцете и на краката ми настръхнаха пред тази тъй изумителна, тъй невероятна гледка. Тя бе на трийсет и седем години, а аз на петнайсет. Беше прекалено голяма уста за моята лъжица, така че не ми се щеше да се правя на глупак и да допусна подобна възможност да ми се изплъзне под носа — Бога ми, тогава със сигурност щях да се поболея! Затова и се поколебах за миг пред грандиозността на събитието.
Как би трябвало да реагирам, по дяволите? Исках всичко, което искаше и тя, но как да отгатна точно какво? Имах чувството, че всеки момент може да се откаже, и това безпокойство, по-точно този ужасяващ страх буквално ме парализираше. Трябваше на всяка цена да й попреча да размисли, но самият аз не бях в състояние да разсъждавам. О, как страдах, какво паническо шубе ме тресеше, докато пред очите ми се мержелееха смътните контури на върховното щастие! О, каква мъка, каква радост и неистово желание да чукам изригваха от всяка пора на тялото ми!
Повтарях си, полуобезумял: Благодаря ти, Господи!, когато усетих топлата й ръка на тила си. Беше нещо като милувка, поне доколкото все още бях способен да преценявам каквото и да било. Но освен всичко останало бе знакът, който очаквах, знакът, че мога да карам нататък.
Първо бедрото, което ми бе съвършено непознато. Помилвах го плахо, сякаш докосвах муцунката на сърна.
— Сънувам… — прошепнах, обзет от неописуемо вълнение и изгарян от мисълта за онова, което ми предстоеше да открия.
Носеше ли пликчета? Не смеех дори да помисля за това. Набирайки смелост, решително се прехвърлих на другия крак. Нейните все още бяха събрани, но спокойствие, Анри-Джон, си казвах, спокойствие. Ръката й, заровена в косата ми — изживявал ли бях някога подобно усещане? Дали да не я целуна? О, не, не веднага! Не бързай, приятелю!