Навън към себе си

Почти да си счупиш кръста, да ти извъртят минет, после да откриеш, че майка ти има любима поза и ерогенни зони — а защо не и ботуши и камшик в някое чекмедже? Е, и това ако не беше интересен ден, здраве му кажи! Почти не смеех да вдигна глава от страх да не би още нещо да ме халоса по темето. Чувах смеха им в градината. Птичките в дърветата. Телефона на Жорж в хола. Долапите в кухнята, тенджерите и водата в канализацията, в умивалника, после в някакъв съд, очевидно за спагети. Към седем часа. Прегънато крайче на страницата на книгата. После сплетени ръце на тила до произнасянето на името ми: Анри-Джон, на вечеря! — пронизителният глас на Оли. Последен поглед през прозореца, падането на здрача, светлините на къщата в короната на липата, не съвсем във форма, но не и чак толкова зле в крайна сметка, просто леко колебание и ето ме долу.

Съобщението на Жорж, че заминаването ни за Ленинград се отлага с шест месеца, се превърна във всеобща тема на разговорите до края на вечерята и ми позволи да не откъсвам очи от чинията си. Не че не бих понесъл погледа на Джереми или на майка ми, но исках да ме оставят на мира. А не е много трудно да те забравят, когато сътрапезниците ти са четиринайсет на брой.

Жорж, Джереми и Ерик седяха в единия край на масата. Майка ми, Рамона и Алис заемаха другия. От едната страна седяхме аз, Ребека, Оли и Едит, а срещу нас — Олга, Корин, Шантал и Карен. Ако това, че в къщата има толкова жени и не съм се уредил поне с една от тях, е шега, казвах си понякога, то тя е доста безвкусна. Знаех в какво се състои проблемът — всички те ме познаваха от времето, когато бях на седем-осем години. Отлично си спомнях как ме друсаха на коленете си, как заспивах в скута им с палец в устата, докато ми разказваха приказки, как после ме завиваха и целуваха по челото. Разхождаха ме в парка, наглеждаха ме, приготвяха ми закуска. И бях уверен, че ако направех дори и най-малкия опит, щяха да ми се изсмеят в лицето. Най-мило, естествено, но тогава би било още по-страшно, тъй като бих предпочел да ме пратят по дяволите, вместо разнежени и развеселени да ми изтресат нещо от рода на: О, Анри-Джон, и през ум да не ти минава! За нещастие в ума ми се въртеше единствено тази мисъл. И то толкова натрапчиво, че понякога се чудех дали не съм болен. Представях си, че някаква зловеща болест разяжда мозъка ми и че нищо не е в състояние да облекчи мъките ми освен четенето на „Парижки и холивудски лудории“, ако приемем, че клин клин избива. Не смеех, а и не исках да споделя това с никого, тъй като предполагах, че би могла да ме спаси само операция на мозъка, а никак не бях навит на такова нещо. Слава Богу, казвах си, все още не са открили, че из къщата броди сексуален маниак. Точно от това се страхувах най-много и редовно се оглеждах в огледалото в банята, за да видя дали нещо вече не се е изписало на лицето ми.