Навън към себе си
- Автор: Джиан Филипп
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Навън към себе си». Краткое содержание книги:
Почти да си счупиш кръста, да ти извъртят минет, после да откриеш, че майка ти има любима поза и ерогенни зони — а защо не и ботуши и камшик в някое чекмедже? Е, и това ако не беше интересен ден, здраве му кажи! Почти не смеех да вдигна глава от страх да не би още нещо да ме халоса по темето. Чувах смеха им в градината. Птичките в дърветата. Телефона на Жорж в хола. Долапите в кухнята, тенджерите и водата в канализацията, в умивалника, после в някакъв съд, очевидно за спагети. Към седем часа. Прегънато крайче на страницата на книгата. После сплетени ръце на тила до произнасянето на името ми: Анри-Джон, на вечеря! — пронизителният глас на Оли. Последен поглед през прозореца, падането на здрача, светлините на къщата в короната на липата, не съвсем във форма, но не и чак толкова зле в крайна сметка, просто леко колебание и ето ме долу.
Съобщението на Жорж, че заминаването ни за Ленинград се отлага с шест месеца, се превърна във всеобща тема на разговорите до края на вечерята и ми позволи да не откъсвам очи от чинията си. Не че не бих понесъл погледа на Джереми или на майка ми, но исках да ме оставят на мира. А не е много трудно да те забравят, когато сътрапезниците ти са четиринайсет на брой.
Жорж, Джереми и Ерик седяха в единия край на масата. Майка ми, Рамона и Алис заемаха другия. От едната страна седяхме аз, Ребека, Оли и Едит, а срещу нас — Олга, Корин, Шантал и Карен. Ако това, че в къщата има толкова жени и не съм се уредил поне с една от тях, е шега, казвах си понякога, то тя е доста безвкусна. Знаех в какво се състои проблемът — всички те ме познаваха от времето, когато бях на седем-осем години. Отлично си спомнях как ме друсаха на коленете си, как заспивах в скута им с палец в устата, докато ми разказваха приказки, как после ме завиваха и целуваха по челото. Разхождаха ме в парка, наглеждаха ме, приготвяха ми закуска. И бях уверен, че ако направех дори и най-малкия опит, щяха да ми се изсмеят в лицето. Най-мило, естествено, но тогава би било още по-страшно, тъй като бих предпочел да ме пратят по дяволите, вместо разнежени и развеселени да ми изтресат нещо от рода на: О, Анри-Джон, и през ум да не ти минава! За нещастие в ума ми се въртеше единствено тази мисъл. И то толкова натрапчиво, че понякога се чудех дали не съм болен. Представях си, че някаква зловеща болест разяжда мозъка ми и че нищо не е в състояние да облекчи мъките ми освен четенето на „Парижки и холивудски лудории“, ако приемем, че клин клин избива. Не смеех, а и не исках да споделя това с никого, тъй като предполагах, че би могла да ме спаси само операция на мозъка, а никак не бях навит на такова нещо. Слава Богу, казвах си, все още не са открили, че из къщата броди сексуален маниак. Точно от това се страхувах най-много и редовно се оглеждах в огледалото в банята, за да видя дали нещо вече не се е изписало на лицето ми.
За сметка на това четях доста поезия. Стараех се да се задържа на повърхността. В продължение на няколко месеца се опитвах да водя дневник, но се стреснах от задръстващите съзнанието ми срамотии — ако някой случайно попаднеше на него, с мен беше свършено. Тъй че моят случай изискваше изключителна предпазливост. Накрая бях успял да убедя Оли, че тия неща не са за нас, и една хубава вечер дневниците ни пламнаха в камината. На практика те съдържаха само празни страници, но когато ги видях да се гърчат в пламъците, изпитах такова облекчение, сякаш бяха изписани от край до край. „Ще ти кажа какво мисля… — прошепнах на Оли, докато мемоарите ни се превръщаха в дим. — Първо, сигурен съм, че тя няма кой знае какво за разказване, тъй като в противен случай щяхме да го знаем. А и според мен има ли нещо малко по-такова, можеш да бъдеш сигурен, че не го записва. Е, кажи ми тогава каква полза има от воденето на дневник? Но Едит си е Едит и ще продължи да го води само и само за да ни лази по нервите. Не си ли забелязал, че те винаги имат време за губене?“
Струваше ми се, че ги познавам добре. Искам да кажа, че ги наблюдавах през целия ден такива, каквито си бяха, и дори да съществуваха страни от характера им, които да ми убягват — както някои черти на собствения ми характер убягваха на самия мен, — не смятах, че светът им крие кой знае какви тайни. Често установявах, че знам много повече от момчетата на моята възраст. Давах си сметка, че дори Боб, който беше на деветнайсет години и се фукаше, че го е правил толкова пъти, че вече не ги брои, изобщо не е наясно но въпроса; че да чукаш е едно, а да знаеш с кого си имаш работа — съвсем друго. Но в същото време си признавах, че всичко това не ми е от особена полза. По този повод един ден Боб ми беше казал: „Не е необходимо да изчета цял трактат за електричеството, за да знам как да запаля лампата.“ Тогава все още не си задавах въпроса защо толкова тъпанари успяват да се уредят в живота.