Четири пътя към прошката
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Четири пътя към прошката». Краткое содержание книги:
По онова време Хавжива вече бе схванал, че към всичко, научено на Стсе, може да се прикачи следният етикет: типична култура от северозападното крайбрежие на Южния континент. Беше разбрал, че вярванията, практиките, стълбицата от родства, технологиите и моделите на духовна организация при множеството пуебло са различни помежду си, дори коренно противоположни, съвършено чудати — също толкова странни, колкото стсетианската система. Знаеше още, че подобни системи се срещат навсякъде из усвоения космос, където има разумно население в малки, стегнати групи с ниво, съответстващо на тяхната околна среда, ниска, постоянна степен на раждаемост и политически живот, основаващ се върху обща договореност.
Щом за първи път вникна в това, то му се стори особено потискащо. Прие го направо болезнено. Изпита едновременно срам и гняв. Най-напред си помисли, че историците крият знанието от пуебло, а после реши, че властта пък укрива интелектуалните съкровища от своя собствен народ. Той отправи обвиненията си. Неговите преподаватели благо ги отхвърлиха.
— Не — казаха му. — Тебе са те учили, че определени стойности са верни и необходими. Тук няма грешка; те действително играят твърде важна роля, съставлявайки местните знания на твоя роден край.
— Но моля ви се, та туй са детински, ирационални вярвания! — възкликна младежът. Погледнаха го така, че бързо проумя: сам е изтърсил нещо детинско и ирационално.
— Виж, Хавжива. Екумените използват други научни инструменти, обаче всички хора от Хейн имат достъп до цялата информация, пазена в храмовете.
Да, това бе истина и той не се поколеба. Естествено, че можеше да намери със собствените си очи върху екраните в Стсе онова, което узнаваше напоследък. Някои негови колеги бяха съумели не на шега да се образоват чрез монитори, навлизайки в историята, преди да срещнат какъвто и да било историк.
Но книгите, които са тялото на науката, нейната трайна реалност, почти липсваха там и момъкът съзря допълнително основание за своя гняв.
— Вие, уважаеми господа, сте потулили от нас всичките томове в библиотеката на Хейн!
— О, не — отговориха му пак благо. — Пуебло сами предпочитат да нямат много книжнина. Те търсят живото познание; то се предава устно или се вижда на запис, разпространява се от човек на човек, от една гореща душа към друга. Ти готов ли си да се откажеш от усвоеното по този начин? Да не би то да е по-незначително, по-маловажно от онова, което си извлякъл от прочетените книги? Запомни добре: хората са създали най-различни входове за загадките на битието…
На третата година в Катхад Хавжива се убеди, че има и различни люде. Народи, които приемаха, че съществуването е символично и проява на някакъв скрит смисъл, обогатяваха живота най-вече духовно. Неспособните да се потопят в мистерията на вселената, без да я разберат, бяха по-скоро полезни като историци, дарявайки света интелектуално и материално.
Междувременно той напълно свикна с онези колеги без родово потекло, роднини или религия. Понякога си казваше с известна гордост: „Аз съм гражданин на милионите години хейнска история и моето отечество е цялата галактика!“ Друг път се чувстваше невероятно незначителен. Тогава зарязваше телеекрана и учебниците си и отиваше да дири компанията на своите приятели, особено на младите жени. Те бяха толкоз дружелюбни и приятни за общуване.
На двайсет и четири годишна възраст Хавжива, когото тук наричаха Жив, посети веянската школа в продължение на два семестъра.
Ве, втората планета след Хейн, бе колонизирана преди доста епохи при първите крачки на експанзията и успя да измине множество етапи като сателит или партньор в развитието на могъщата цивилизация. Сега я населяваха предимно историци и пришълци.
През последните сто хилядолетия хейнците правеха почти безразсъдни експерименти. Ве беше станала студен, сух, ветровит свят — климат, поносим за хората, но не и приятен, освен за земяните и жителите от високите планини на Чиферуар.
Ето че веднъж Жив бе излязъл на разходка със своята приятелка и любима Тю.
Те се бяха срещнали преди две години в Катхад. Тогава младежът вече беше вкусил от сладостното усещане, че всички жени му принадлежат и той принадлежи на всички жени — една свобода, за която постепенно разбра, че се открива пред него. В това отношение Межа загрижено го предупреди да внимава.