Четири пътя към прошката
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Четири пътя към прошката». Краткое содержание книги:
— Ти си мислиш, че тук липсват правила, нали? — каза тя. — Да, обаче правила винаги има.
Ала единственото, което той схвана, бе, че може още по-безстрашно и безотговорно да нарушава разни забрани. Много скоро установи, че не всички дами искаха да правят секс или да се любят с мъже, но все пак му остава голяма възможност за избор и разнообразие. Установи също, че минава за доста привлекателен. А и фактът, че е хейнец, беше определено преимущество в очите на чуждопланетния нежен пол.
Генетичният скок, позволил на съплеменниците му да контролират своята възпроизводителна сила, не бе резултат от случайна кръстоска на хромозоми. Той включваше дълбинно и радикално преобразяване на човешката физиология, отработено в продължение на двайсет и пет поколения — така поне твърдяха господа историците, които смятат, че знаят в общи линии етапите, довели до подобна промяна. Каквото и да са сторили древните предци, те не са предали познанието на никой колониален народ. Бяха оставили хората от далечните светове сами да разплитат основния си хетеросексуален въпрос. Решенията им, разбира се, бяха най-разнообразни и изкусни. Но въпреки напредъка, за да се избегне зачеване, трябваше да се направи нещо, да се изпие нещо, да се използва нещо — освен в случай на връзка с хейнци.
Жив направо се вбеси, когато някакво девойче от Белдене го попита дали е убеден, че няма опасност да забременее.
— Ама как можеш да провериш? — учуди се малката. — За по-сигурно ще си взема хапчето.
Засегнат в най-болното място за един мъж, той се освободи от прегръдките й и каза:
— Най-сигурно е изобщо да не спиш с мен — после си излезе. За късмет никое момиче не се усъмни повече в неговата почтеност и той продължи безметежното си плаване, докато не срещна Тю.
Не бе пришълка, а той търсеше жени от космоса. Да ляга с другопланетки придаваше допълнителна екзотика на греха или (според теорията му) обогатяваше познанията, към които всеки учен трябва да се стреми. Обаче Тю идваше тъкмо от Хейн, отраснала в Даранда, също както и прадедите й преди нея. Бе дете на историците, Хавжива пък — син на своя народ. Твърде скоро осъзна, че тяхното родство и различие е нещо далеч по-силно от обикновена възбуда пред чуждото и непознатото: те се различаваха истински, но и бяха истински родствени и близки. Тази девойка беше откритие, мечта, всичко онова, което е дирил, напускайки Стсе.
Тя притежаваше (поне така му се стори) чудесно равновесие. Когато тръгваха, имаше усещането, че за първи път в живота си се учи да ходи. Да върви като нея — без напрежение и смут, сякаш е някакво животно; в същото време с изострено съзнание винаги да съобразява всичко, което би могло да я извади от релсите, и да го използва. Тъй играчът на въже балансира с тънкия прът… „Тя е човек — мислеше си той — с действителна свобода на съзнанието, жена, обречена да бъде идеалното разумно същество — съвършено отмерена, съвършено грациозна.“
С нея се чувстваше напълно щастлив. Дълго време нищо друго не му бе нужно, освен да я вижда. И също толкова дълго избраницата му беше предпазлива, нежна, ала сдържана. Жив смяташе, че тя не греши. Едно момче от пуебло, за когото чичо и баща се покриват — много добре знаеше как изглежда тук в очите на злонамерените и неуравновесените. Въпреки своите обширни познания за хората и техния начин на живот историците до голяма степен не се бяха отърсили от коварното тесногръдие. Тю не страдаше от подобни предразсъдъци, но какво ли би й предложил младежът? Тя имаше всичко и си бе достатъчна. Беше цялостна, завършена в самата себе си. Защо й е да се занимава с него? Затова и той не искаше нищичко, просто да му позволи да я съзерцава, да бъде редом с любимата.
Девойката го харесваше, намираше го привлекателен и малко плашещ. Усещаше колко я желае, колко много се нуждае от нея, как я е превърнал в смисъл на своя живот, без дори да го съзнава. Ех, това не биваше да продължи вечно. Опита се да бъде хладна, да го отблъсне. Той го прие. Не я моли. Отдръпна се.
Минаха петнайсет дни, отиде при Тю и каза:
— Скъпа, не мога да живея без теб.
И разбрала, че Хавжива говори голата истина, му отвърна:
— Тогава стой при мене — защото и на хейнката й липсваше оная страстност на неговото присъствие, която озаряваше света, щом се съберяха. Другите й се струваха съвсем банални и безинтересни в сравнение с този човек.
Когато се любеха, целите ги изпълваше силна, непосредствена, несекваща наслада. Тя се удивляваше, че се е оставила Жив да я завладее, да я измъкне от обичайното й равновесие. Даже насън не беше допускала, че може да изпита обожание към някого, още по-малко пък — да бъде обожавана. Досега бе живяла порядъчен живот, чиито контролни механизми бяха лични, а не обществени и външни, както при Хавжива на Стсе. Тю знаеше каква иска да бъде и какво желае да постигне. Имаше своя вътрешна посока, която бе неизменна и която винаги щеше да следва. Първата им съвместна година ги изненада с чудновати промени в отношенията, сякаш вълнуващ любовен танц, непредсказуем и екзалтиран. Ала постепенно тя започна да противостои на тази сила на чувствата, на тази непрестанна напрегнатост, на тоя екстаз. Беше прекрасно наистина, но не и правилно за нея. Младежът се опитваше да я задържи, да я отклони от пътя й, за да спаси себе си.