Четири пътя към прошката
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Четири пътя към прошката». Краткое содержание книги:
Хавжива преглътна.
— Работех в храма. Четях известията, дето пристигаха или се изпращаха, и бях заинтригувана от смисъла им. Казвах си: „Ето какви чудни неща стават по света! Трябва ли да стоя вечно в Берид Кейбъл? Трябва ли душата ми да се мъчи като затворник?“ Тогава започнах да водя разговори с някои историци от други места — кой си ти, с какво се занимаваш, какъв е животът там… Веднага ме свързаха с група специалисти, родени в пуебло. Когато бяха сигурни, че няма само да си загубят времето или да обидят някой бог, учените издирваха хора като мен.
Разказът й бе достъпен, той я слушаше съсредоточено и кимаше.
— Задавах им въпроси, те — също. До голяма степен работата на историците се състои в това. Чух, че имат училища, и попитах не мога ли и аз да ги посещавам. Дойдоха техни представители. Беседваха с мен, с моето семейство и племето ми, за да разберат дали ще възникнат проблеми, ако замина. Стсе е консервативно кътче. От този край не е излязъл никакъв летописец в течение на четиристотин години.
Межа се усмихна; усмивката й бе заразителна, но младият човек продължаваше да я слуша с неизменно внимание. Тя нежно го погледна.
— Хората тук се разтревожиха, ала никой не ми се разсърди. И така, щом поговорихме, аз тръгнах с тях. Отидохме със самолет до Катхад. Там е уредено хубаво училище. Аз бях двайсет и две годишна. Заех се с образованието си в една съвсем нова област, променила целия си начин на живот. Подготвих се да стана историк.
— Добре де, как? — реагира той след дълго мълчание.
Гостенката пое дълбоко дъх.
— Задавайки трудни въпроси, както правиш ти сега… И като се отрекох от всичко, което познавах до момента — смело го изхвърлих от себе си.
— Как? — отново попита Хавжива и се навъси. — Защо?
— Ами тъй. Преди да замина, знаех, че съм жена от рода Берид Кейбъл. Когато отидох надалеч, трябваше да се откажа от това съзнание. Там бях просто жена. Можех да се свържа с всеки мъж, с когото поискам. Родовото унаследяване играе роля при нас, но не и при тях. Тук от него има някаква полза, ала никъде другаде във вселената не е така. Съществуват два вида време — местно и историческо.
— И два вида богове навярно?
— Не — отвърна тя. — Там няма богове. Религията е наше изобретение.
Изведнъж забеляза как лицето му съвсем се промени — бледо, удължено.
След малко продължи:
— Там има души. Много, много души. Индивиди, които притежават познание и страст. Живи или мъртви. Народи, обитавали тази земя преди стотици, хиляди, стотици хиляди години. Умове и сърца на хора от системи, отдалечени на светлинни векове от тукашната. Всички те са богати със своята история. Светът е сакрален, Хавжива, космосът също. От знанието за това никога не ми се е налагало да се отказвам; то непрестанно се потвърждава. Няма нищо във вселената, което да не е свещено — Межа говореше бавно и тихо според обичая, възприет в пуебло. — Човек може да избере местната сакралност или сакралността на широкия свят. В края на краищата те са еднакви, обаче жребият на разумните същества е различен. Виждаш ли, да разполагаш с избор означава, че си длъжен да го направиш: да измениш съдбата си или да останеш на предишното място. Да бъдеш река или скала. Народите са скали, историците пък — река.
Мина известно време и той каза:
— Скалите са коритото на реката.
Тя се разсмя, като отново му хвърли поглед, изпълнен с възхита и обич.
— Ето че се върнах у дома, за да си почина малко.
— Но ти вече не си… не си жена, която принадлежи на своя народ.
— Принадлежа му. И тук, и навсякъде. Винаги съм била част от него.
— Само че животът ти е друг, ти пак ще си заминеш.
— Да — решително кимна Межа. — В човека се крият твърде много страни. Там ме чака работа. Важна, неотложна.
Младежът поклати глава със също такава решителност.
— Че какъв ефект има работата без богове? Подобен труд е безсмислен за мен, Майко на Всички деца. Не ми достига мисъл да го проумея.
Гостенката се усмихна на парадокса.
— Струва ми се, че ние разбираме онова, което искаме да разберем, Сине на моя народ — накрая използва формалното обръщение, за да му покаже, че е свободен да си тръгне, щом пожелае.
Той се поколеба, сетне се сбогува. Отиде в работилницата и целият му свят, цялата му душа се изпълниха с редуващите се шарки на килимите върху становете.