Четири пътя към прошката
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Четири пътя към прошката». Краткое содержание книги:
През нощта се люби с Ян Ян толкова пламенно, че тя остана изтощена и леко учудена. Богът отново се беше върнал при тях възроден, всепоглъщащ.
— Искам да имам дете — каза Хавжива, докато лежаха притиснати, потни един до друг, със сплетени ръце, крака и дъх в мрака като мускус.
— Ох — въздъхна Ян Ян. Нямаше настроение да говори, да решава, да се противи. — Може би… Малко по-късно… Скоро…
— Сега — настоя той. — Сега.
— Не — тихо рече приятелката му. — Шшшт.
Хав млъкна. И тя заспа.
След няколко месеца, когато бяха деветнайсетгодишни, Ян Ян го изненада, преди да угаси лампата:
— Искам дете.
— Рано е още.
— Защо? Брат ми е почти на трийсет, а и жена му сигурно ще приеме едно бебе наоколо. След като го отбия, ще идвам да спя в твоята къща. Винаги си казвал, че ще ти бъде приятно.
— Рано е — повтори той. — Аз не съм готов.
Девойката се обърна към него и изостави тона, с който се опитваше разумно да го убеди:
— Е, за какво мечтаеш, Хавжива?
— Не зная.
— Ти ще си тръгнеш оттук. Смяташ да напуснеш народа ни. Започваш да се побъркваш. Онази проклета вещица!
— Не съществуват никакви вещици — хладно забеляза младежът. — Това са глупости. Суеверия.
Те си размениха сурови погледи — двама скъпи приятели, двама любими.
— Какво тогава става с теб? Ако желаеш да се преместиш у вас, кажи ми. Ако те влече друга жена, върви при нея. Но нищо не ти пречи да ми подариш дете, преди да се разделим! Толкова много те моля! Нямаш ли араха?
Тя го изгледа със сълзи и яд в очите. Не искаше да се предаде.
Той скри лицето си в шепи.
— Тази съдба не ме удовлетворява. Правя всичко, защото така се налага, обаче не виждам смисъла му. А сигурно би могло да се живее и по-различно.
— Аз зная само един начин — каза Ян Ян. — Да си стоиш на мястото. И само един начин да се създават деца. Щом ти знаеш нещо повече, върши го с друга! — приятелката му се разрида, цялото й тяло се разтърси в конвулсии. Гневът и страхът, които се бяха натрупвали от месеци наред, най-сетне избухнаха. Момъкът трябваше да я вземе в прегръдките си, за да я утеши.
Когато отново можеше да приказва, тя сведе глава на рамото му и заяви с тих, прегракнал глас:
— Искам да имам дете, докато сме още заедно, Хавжива.
Беше негов ред да заплаче от срам и жалост. По някое време се чу, че мълви:
— Да, да.
Тази нощ те останаха да лежат прегърнати, опитвайки се да се успокоят. Накрая заспаха като деца.
— Ах, толкова се срамувам! — възкликна Гранит с болка.
— Нима ти си виновен? — попита го сухо сестра му.
— Откъде да знам? Първо Межа, сега и синът ми. Дали не съм бил прекалено строг с него?
— Не, не смятам.
— Тогава може би небрежен. Не съм го възпитал добре. Защо се е смахнал напоследък?
— Не се е смахнал, братко. Чуй какво мисля. Някога той все задаваше въпроси, както всички дечурлига. Стараех се да му обясня — това е така, онова иначе. Малчуганът ме разбираше. Но душата му съвсем не се успокои. И аз имам същия тревожен характер, обаче непрекъснато си налагам да се владея. Докато учеше Слънчевите практики, постоянно ме питаше: мамо, защо по този начин, а не по обратния? Аз му отвръщах: понеже във всяка човешка постъпка ние ежедневно превъплъщаваме боговете. Веднъж Хав въздъхна: значи Те не са нищо друго освен делата, които вършим. Да, потвърдих, нашите богове са това, което правим добре — такава е истината. Но той пак не остана удовлетворен… Не е смахнат, драги, просто е загубил почва под краката си. Не може да върви с нас. Е, когато някой човек не иска да върви, какво да стори?
— Да стои на едно място и да пее — бавно отвърна възрастният мъж.
— Ами ако не го свърта на едно място? Току-виж, че отлетял.
— Да отлети ли?
— Те могат да му дадат криле, братко.
— Срамувам се — каза Гранит и скри лице в ръцете си.
… Тово отиде в храма и изпрати на Межа съобщение в Катхад: „Твоят ученик желае да дойде при теб.“ Тези думи спотайваха известна злост. Наследницата на слънцето обвиняваше историчката, че е извадила сина й от равновесие. Бе го накарала да загуби вътрешна опора, докато накрая той наистина изтърва почвата под нозете си. Изпитваше ревност към тая жена, успяла само за няколко дни да разруши онова, на което тя го беше обучавала с години. Добре разбираше, че я ревнува, но й бе все едно. Какво значение имаха нейните чувства или съзнанието за унижение на брат й?