Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

— А после какво стана?

— Когато дойдох на себе си, видях, че конникът е слязъл от коня си и се е надвесил над мен. Беше така висок, така тъмен и страшен, че… Само от твое величество съм се плашил повече — добавих с треперещ глас.

Хенри ми се усмихна доволно и аз си дадох сметка, че съм на прав път.

— И какво ти каза този зловещ дух? — попита кралят.

— Че се казвал Ловеца Хърн! — извиках аз. — Гласът му беше като твоя — величествен и внушаващ ужас, бумтящ като топовен гърмеж в разгара на някоя славна битка…

— А как беше облечен? — попита кралят.

— Носеше черни дрехи, от главата му стърчаха грамадни рога, а в ръцете си носеше толкова огромен лък, че само някой като твое величество би могъл да опъне тетивата му.

— Какво ти каза духът? — извика някой.

Хенри се обърна и гневно изгледа хората си.

— Отговори на въпроса, Шалот — рече той и ме почеса по тавата, сякаш бях някое от псетата му.

— „Аз съм Ловеца Хърн — повтори привидението, — а ти, Шалот, си долен боклук и заслужаваш да умреш, задето оскърби краля. Въпреки това аз дойдох, за да ти окажа голяма милост и да ти съобщя, че няма да умреш днес.“

— Продължавай! — изсъска Хенри.

Аз вдигнах поглед.

— „В замяна на това ще се превърнеш в най-верен слуга на моя любим крал на Англия — заяви Хърн — и ще му помогнеш да се освободи от грижите си.“

Усмивката на Хенри вече стигаше от ухо до ухо.

— Продължавай! — настоя той.

— Ами това е — сега трябва да ти служа до края на дните ти.

— Ловеца не ти ли обеща нещо? — настоя Големия звяр, сякаш беше дете, опитващо се да си изпроси още сладкиши.

— Невиждана слава за теб, твое величество — отвърнах аз. — Освен това — здрав син и множество потомци. Разбира се, помолих духа за някакъв знак…

— И? — попита Големия звяр.

— „Не ти ли дадох вече? — отвърна ми Хърн. — Нима не те спасих от потната треска в Лондон?“

(Страхотно попадение! Като се има предвид колко възклицания и многозначителни кимания от другарите на Хенри успях да изтръгна с него, смея да предположа, че Уил Шекспир ужасно щеше да го хареса.)

Кралят стисна долната си устна с дебелите си пръсти.

— Така си е — промърмори той. — Аз също чух за това. Е, продължавай!

— „Ще те спася от това преследване — обеща ми Хърн. — Разбира се, не мога да посегна на любимия си Хенри, но ще накажа онези, които посяха тази идея в главата му. Предай на краля, че когато въздам справедливост, въпросът ще бъде забравен“ — аз вдигнах поглед, позволявайки на Големия звяр да види сълзите ми. — После просто продължих да тичам, твое величество. Междувременно явно съм изпаднал в нещо като транс, тъй като в един момент още чувах лая на кучетата зад гърба си, а в следващия се озовах в покрайнините на Уиндзор. Ужасно съжалявам — добавих аз, при което гласът ми трепна просто великолепно — за смъртта на ловните ти кучета.