Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)

Та когато стигнах до дърветата, аз спрях и се вгледах в пътечката, която лъкатушеше през гората. За миг се изкуших да нагазя в храстите, но това щеше да е глупаво. Трънаците щяха да се оплитат в глезените ми и да дерат краката ми и по този начин да ме забавят. И така, аз продължих да навлизам все по-навътре и по-навътре в тъмната гора, отчаяно търсейки място, където да се скрия от смъртта, която скоро щеше да тръгне по петите ми. Прецапах през куп поточета и прекосих не една и две горски поляни, без да попадна на подходящо скривалище. Все пак това беше ловният резерват на Хенри, където едва ли можех да се натъкна на някое селце, усамотено стопанство или пък на някоя дърварска или въглищарска колиба. Да, бях съвсем сам и макар че сърцето ми биеше лудешки, а краката ми вече едва ме държаха, не ми оставаше друго, освен да продължа да тичам. По някое време се добрах до някаква поляна и тъкмо бях стигнал до средата й, когато насреща ми изскочи конник. Аз вдигнах очи към него и тутакси паднах на колене. Реших, че вече съм мъртъв и съм попаднал в пъкъла. Ездачът — адско създание с черни дрехи, черна маска на лицето и огромни еленови рога на главата — седеше върху гърба на грамаден черен кон, който въртеше очи и риеше покритата с мъх земя.

— Да не си направил и крачка повече! — извика той.

— Нямам такова намерение, кълна се! — изскимтях аз, взирайки се напрегнато в зловещото привидение.

— Аз съм Ловеца Хърн — продължи съществото с приглушен глас. — Защо си се разтичал из гората ми?

— Защото иначе ще умра! — изпищях в отговор аз. — Големия звяр ме преследва!

После измерих разстоянието помежду ни и за момент се зачудих дали да не се опитам да сваля конника от коня му — независимо дали беше яздено от призрак, или не, животното си изглеждаше съвсем истинско. Ако го сторех, можех да стигна до най-близкото пристанище, преди Хенри да се е усетил. Ловеца обаче явно прочете мислите ми, тъй като изпод наметалото му тутакси се появи арбалет и над главата ми профуча стрела.

— Нито крачка повече!

И така, аз се отпуснах на земята, приседнах на пети и се примолих:

— Помогни ми!

Щом чу това, ездачът хвърли на земята някакъв чувал, обърна коня си и препусна обратно по горската пътека. Аз го изчаках да се отдалечи, след което запълзях към чувала, смеейки се през сълзи. В момента, в който развързах въжето, с което беше пристегнат чувала, нещо одраска ръката ми. И така, аз бръкнах вътре и извадих оттам един дълъг лък, изработен от яка тисова дървесина, и един колчан с шест стрели, завършващи с гъши пера. Освен това в чувала имаше една маска със закрепени от двете й страни еленови рога, няколко курабии, поръсени със захар, и един малък мях с вино. „Какво пък — казах си аз, — на харизан кон зъбите не се гледат!“ Независимо че благодетелят ми беше Ловеца Хърн, все пак бях получил отговор на молитвите си!