Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борислава Велкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
— Не съм пророк — отбеляза Бенджамин, приклякайки в основата на една колона, — но се обзалагам на бъчва с вино, че след малко Рамсдън ще ни съобщи, че в двора няма заразен от потна треска и че взривът е бил произведен от малко барут, предвидливо посипан в някое затворено пространство.
Господарят ми се оказа напълно прав. Не след дълго Рамсдън ни последва в катедралата, ругаейки като разпран.
— Ах, нещастниците му с нещастници! — извика той, разхождайки се напред-назад. — Копелетата му недни!
— За хората си ли говориш? — попитах. — Които оставиха злодея да се измъкне?
Рамсдън се приближи до мен и ме ритна по крака.
— Не, господинчо, не говоря за тях! Говоря за проклетия пияница, който припаднал в двора на катедралата, потен като прасе, за просяка, който го огледал и заявил, че бил заразен, и за глупавата жена, която повярвала на всичко това.
— Ами взривът? — попита Бенджамин.
— Шепа барут — отвърна Рамсдън. — Бяха я посипали в един изкоп, излизащ от някакъв изоставен гроб — той поклати глава. — Просто една малко по-силна пръдня, нищо повече — Рамсдън се прокашля и се изплю на пода. — Не видяхте ли злодея? — той обвинително се взря в нас, а после приклекна до мен и ме смушка в гърдите. — Откъде да знам, че не си бил ти?
— Ако го направиш пак…! — извиках аз.
— Ако го направиш пак — повтори Бенджамин, — ще се видим в Тауър, сър! — господарят ми се изправи, вдигна ме на крака и хладно се взря в Рамсдън. — Златото ни беше отмъкнато под носа по един изключително хитър начин, а злодеят вероятно вече е далеч оттук. Точно това ще предам и на скъпия си чичо, кардинала.
Рамсдън отстъпи назад, мърморейки извинения. Бенджамин не му обърна внимание. Вместо това ме сграбчи за ръкава и почти ме изблъска от катедралата, повеждайки ме по Патерностер Роу към една малка кръчма, вдигната току до стената на „Блекфрайърс“, обителта на черните монаси.
— Сега не е време за ядене и пиене! — простенах аз.
— Нищо друго не можем да сторим — отвърна господарят ми.
— Можем да потърсим просяка, който е вдигнал тревога, или пък да се опитаме да разберем кой е посипал барута в онзи изкоп.
Бенджамин ми се усмихна.
— Роджър, Роджър! Нима смяташ, че някой от разбойниците, подвизаващи се из двора на „Сейнт Пол“, е видял нещо? Дори и така да е, те едва ли ще искат да говорят с нас, така че можем да прекараме часове, правейки се на глупаци, без да постигнем каквото и да било!
— Така или иначе, злодеят трябва да е някой от Тауър — рекох аз. — Все пак барутът се складира там.
— Така е — въздъхна Бенджамин. — Освен това обаче човек може да си го купи, да си го направи или пък да си го открадне. Онова, което трябва да сторим, Роджър, е да разберем дали Кембъл, Веч, Спърдж, Малоу или някой друг от палачите е отсъствал от крепостта тази сутрин.
— И ако никой не е отсъствал?
— Тогава, скъпи ми Роджър, ще трябва да си признаем, че сме попаднали в задънена улица! Чичо ми, разбира се, ще се ядоса, а кралят…
За миг господарят ми замълча, тъй като някакъв слуга ни поднесе кана с ейл и паница задушено месо със зеленчуци.
— Кралят направо ще побеснее! — довърши Бенджамин.
Аз изтървах роговата си лъжица и притиснах ръце към корема си. Големия звяр действително щеше да се развилнее, щом новините стигнеха до Уиндзор, а Ловеца Хърн беше обещал, че ще успея да помогна на любимия му крал да се освободи от грижите си. Хенри обаче беше обеднял с две хиляди лири, а слуховете за това, че го изнудват, се разпространяваха с все сила.
— Ами да се върнем в Тауър тогава — рекох аз, вдигайки лъжицата си.
— О, не, първо трябва да проучим нещата около новопридобитото богатство на мистрес Ъндършафт.
И така, аз начумерено започнах да се храня. Когато и двамата с господаря ми приключихме, той ме поведе по оживените улици, а после и през мръсотията и бъркотията около Нюгейт. Накрая се озовахме на Чийпсайд и едно чираче ни показа дюкяна на Търгуд. Намерихме златаря в кабинета му — дебеловрат мъж с тлъсто лице и очи, които само за няколко мига можеха да преценят колко пари имаш в кесията. Както се досещате, след като ми хвърли един поглед, Търгуд почти веднага се върна към сметките си. После обаче Бенджамин му прошепна нещо и златарят скочи като навит на пружина.
— О, да, да! — доволно просъска той. — Мистрес Ъндършафт — Търгуд отмести ръкописите от писалището си, извади някаква счетоводна книга, подвързана с телешка кожа, и я отвори. — След трагичната кончина на съпруга й — той потрепна с клепачи, опитвайки се да наподоби съчувствен поглед — при мен дойде един благодетел, който внесе сто златни лири на нейно име.