Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борислава Велкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кулата на смъртта (За някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
Минаха няколко часа и на мен ми стана малко хладно. От ловната дружина обаче нямаше и следа, така че аз се наметнах с един плащ и тръгнах да се разхождам из двореца. Слуховете за избавлението ми вече бяха обиколили кралския двор, така че макар предния ден всички да бяха настроени срещу мен, сега никой не ме закачаше. И така, аз се върнах в кулата, но стълбището, водещо към стаята ни с Бенджамин, все още беше пълно със стражи. За момента реших да не насилвам повече новопридобитата си власт, но поне разбрах, че мистериозният ми благодетел не е бил господарят ми. После отидох в кухнята, където с лекота накарах някакъв ужасѐн готвач да ми даде още ядене и пиене, и накрая отново се заех да обикалям наоколо.
Онзи ден беше доста важен за мен и то не само защото през него успях да избегна гнева на Хенри, ами и защото щеше да се окаже, че е доста тясно свързан с кървавите загадки, които двамата с Бенджамин се опитвахме да разрешим. Та трябва да съм бил в някой от облицованите с ламперия коридори на главната кула, когато пред погледа ми изведнъж се появи някаква голяма картина в рамка, на която беше изобразена майката на Големия звяр. Аз се приближих до картината и се взрях в изящното, снежнобяло лице на Елизабет Йорк и в прочутата й златиста коса, прибрана под украсена със скъпоценни камъни шапчица. Зад нея бяха изрисувани останалите членове на семейството й, които обаче не можеха да се различат, тъй като с времето картината освен че беше потъмняла, се беше и покрила с дебел слой прах. (Това само може да ви подскаже какво беше отношението на Хенри към роднините му! Големия звяр не го беше грижа нито за майка му, нито за баща му, а когато пълномощниците му, предвождани от Кромуел, започнаха да рушат манастирите и църквите, той буквално изрови прабаба си от земята, оставяйки ковчега й на произвола на всеки преминаващ злодей. За щастие, години по-късно аз се намесих, убеждавайки Елизабет да премести останките в приличен ковчег и да ги погребе наново.)
В следващия момент си придърпах едно столче и нетърпеливо се покатерих върху него, за да обърша праха от картината, тъй като забелязах, че на заден план, играещи си сред някакво поле, бяха изобразени двамата братя на Елизабет, тоест принцовете от Тауър. Естествено, мислех си, че картината може да ми разкрие нещо, но за съжаление, докато я разглеждах, столчето се прекатури и аз се строполих на пода. Падайки обаче, закачих ръката си в някакво скрито лостче в ламперията, при което тя се измести навътре, разкривайки пред очите ми тайна стая. Аз предпазливо се огледах. Наоколо нямаше никого, така че се осмелих да вляза в помещението, но не преди да подпра вратата със столчето.
Стаичката, в която се озовах, беше цялата покрита с плесен. Аз присвих очи и забелязах, че вътре има една маса, един стол, а в далечния край — и някакво ниско легло. После протегнах ръка към масата и напипах свещ и огниво. След известни мъки успях да запаля свещта и стаята се окъпа в светлина. Един Господ знае какво съм очаквал да видя, но истината е, че открих само някакво глинено гърне, няколко парцала върху леглото, една мръсна оловна кана и останките от някаква чаша, която очевидно беше паднала от масата. Макар и не скоро, стаята изглеждаше като да е била обитавана. И така, аз духнах свещта, излязох в коридора и тихо върнах тайната врата на мястото й.
Тъкмо се канех да продължа с разходката си, когато до слуха ми достигна слабото изсвирване на ловджийски рог. Аз тутакси изтичах навън и се постарах да заема същото място, на което бях стоял, когато кралят ме беше заплашил. После си поех дълбоко дъх, опитвайки се да успокоя силно туптящото си сърце, и се приготвих да посрещна Хенри и хората му, които — целите опръскани с кал и доста унили — тъкмо влизаха в двора. Щом спряха, Големия звяр скочи от коня си и нареди раненият ловец да бъде отнесен в лечебницата, а труповете на двете ловджийски кучета — положени в параклиса. После се заклатушка към мен, а дружките му с техните изопнати от напрежение лица и бдителни очи се скупчиха зад него.
— Значи пак успя да се измъкнеш, а, Шалот?
— Да, твое величество.
— И как го направи? — Големият звяр навря лицето си в моето.
Преструвайки се на много стреснат, аз отворих уста да отговоря, но после я затворих и въздъхнах.