Корабът с булките
- Автор: Мойес Джоджо
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1492-0
- Переводчик: Илвана Иванова Гарабедян
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Корабът с булките». Краткое содержание книги:
Войната е свършила. Шестстотин и петдесет австралийски булки, омъжени за британски военнослужещи, се отправят на необикновено пътуване. Те се качват на борда на самолетоносача „Виктория“, изпълнени с трепетно очакване да видят любимите си. Над хиляда морски офицери и деветнайсет самолета ги придружават по време на шестседмичното плаване до бреговете на Англия. От другата страна на земното кълбо ги очакват съпрузите им. Или неизвестното бъдеще.
Въпреки строгите правила, които разделят мъжете от жените на кораба, пътищата им скоро се пресичат. За мнозина любовта и клетвите за вярност се оказват недостатъчни, за да устоят на изкушението.
Медицинската сестра Франсис се опитва да избяга от спомените си и да започне нов живот. Въпреки че е мълчалива и сдържана, тя постепенно се сближава с пасажерките от каютата си. На пръв поглед богатата и надменна Ейвис, неграмотната Джийн, жизнерадостната Маргарет и скромната Франсис нямат нищо общо помежду си. По време на пътуването обаче те се опознават и сприятеляват. Въпреки различията. Въпреки греховете от миналото. Защото всеки заслужава втори шанс. А понякога пътуването се оказва по-важно от крайната цел.
Романът е вдъхновен от истинската история на бабата на Джоджо Мойс - Бети Маккий. Една от булките, предприели това пътешествие преди близо седемдесет години
- Мисля, че трябва да се върнем - каза Франсис. Тя едва тътреше крака през целия път и очакваше неприятности зад всеки ъгъл. Накрая Маргарет я бе хванала здраво за ръка, твърдо решена, че момичето ще се забавлява поне веднъж в живота си, каквото ще да става.
- Покрай баните на офицерите, нали така? Мислиш ли, че това са баните?
- Няма да надничам, за да проверя. - В изминалите няколко минути, откакто бяха напуснали своето спално помещение и бяха слезли по стълбите, тя си бе върнала цвета на лицето. Зад нея Франсис залитна и се опита да запази равновесие, когато корабът отново рязко се наклони.
- Тук е каза Маргарет. Ехо? - повика тя и почука предпазливо, макар да се съмняваше, че ще я чуят заради шума. - Денис тук ли е?
Последва съвсем кратка тишина, преди да избухнат смехове и подсвиркване. Някой извика: „Стегнете се, момчета, имаме гостенки“. И след няколко минути, в които Маргарет и Франсис се чудеха дали да не си тръгнат, а Джийн се опитваше безуспешно да надникне през малката осветена цепнатина отстрани, вратата се отвори. Денис, ухаещ приятно, с изгладена риза и стиснал в ръка бутилка кехлибарена течност, ги покани да влязат, сякаш ги въвеждаше в бална зала.
- Дами каза той, навел глава, докато се обръщаше към тях, - добре дошли при истинския двигател на „Виктория“.
Трийсет и двама мъже бяха разквартирувани в помещението на огнярите и макар едва половината да бяха налице, жените се озоваха в такава близост до противоположния пол, която в обичайни обстоятелства би означавала скорошно предложение за брак. Франсис прекара първия половин час притисната до единствените свободни трийсет сантиметра стена, явно твърде ужасена, за да седне, предвид присъстващите няколко полуголи мъже. Джийн се кикотеше и изчервяваше, измърморваше: „Колко дръзко!“, с възмутен тон, когато не можеше да се сети какво друго да каже, което бе доста често. Маргарет бе най-малко притеснена: положението й, както и лекотата, с която общуваше с големи компании от мъже, им позволяваше да се отнасят с нея като с почетна сестра. Само за час не само бе спечелила няколко раздавания на карти, но и бе отговорилa на няколко запитвания какво е най-добре да се напише на любимата, как да се справиш с твърде властна тъща, както и коя вратовръзка да си сложиш за светско събитие. Въздухът бе натежал от цигарен дим, алкохолни пари някоя и друга изтървана ругатня, последвана от извинен към присъстващите дами. В далечния ъгъл слаб като вейка мъж с пригладена назад червена коса тихичко свиреше на тромпет. Никой не му обръщаше внимание, което караше Маргарет да си мисли, че вероятно го прави всяка нощ
- Искате ли питие, дами? - предложи Денис, като наведе над тях с няколко чаши.
Бързо бяха разбрали, че той не се води от обичайни правила на кораба. Алкохол, цигари, малък заем до заплата - всичко сякаш се стичаше или оттичаше от него като вода. Франсис, която бяха склонили да седне до Маргарет поклати глава. Тя явно бе безразлична към възхитените погледи на мъжете и бе прекарала толкова дълго време взряна в обувките си, че Маргарет се бе почувствала гузна задето бе настоявала да дойде. Джийн, от друга стран вече бе изпила две чаши и с всяка изминала секунда ставаше все по-весела.
- Полека, Джийн прошепна Маргарет. - Не забравяй колко ти беше зле по-рано.
- Дейви казва, че това ще ми успокои стомаха - отвърна Джийн и смушка мъжа до нея.
- „Шъ ми ушпокуи штомахъ?“ - Единият от механиците, Джексън, смяташе акцента им за ужасно забавен и непрекъснато повтаряше всяка тяхна дума.
- Недей да вярваш каквото и да ти кажат тези тук - каза Маргарет и повдигна вежди. - Щяло да ти успокои стомаха, как ли пък не.
- Това ли ти каза и твоят Джо, а? - попита Денис, сочейки с пръст корема й, докато наоколо избухнаха в гръмък смях.
По стените имаше прътове, на които се закрепваха хамаците, както и редици шкафчета, чиито собственици бяха обозначени с картички или ръкописно надраскани букви. На малкото останало място по стените, снимки на оскъдно облечени филмови звезди си деляха вниманието с леко размазани, не толкова бляскави снимки на съпруги и приятелки, на усмихнати деца - като пожълтели от никотина вестители на друг, по-широк свят далеч оттук. Наоколо мъжете, които не играеха карти по дървените маси, си лежaxa в хамаците и пишеха писма, спяха, пушеха, четяха или само наблюдаваха - просто се наслаждаваха на присъствието на жените. Повечето се бяха облекли заради благоприличието, а мнозина им бяха предложили бонбони, цигари и дори снимките на любимите си, за да им се похвалят. Въпреки тясното помещение, нямаше и помен от заплаха, както се случваше в дните, когато баща й бе водил у дома онези мъже от бара. Тези тук бяха дружелюбни, гостоприемни и само леко флиртуваха. Маргарет смяташе, че ги разбира; след като бяха прекарали месеци далеч от любимите си, дори и присъствието на някого, който да им помни за света далеч от войната и сраженията, бе напълно достатъчно. Тя самата го бе усетила, когато бе видяла мъже със същата униформа, която и Джо носеше.