Водосрез

Нещо в нея не му харесваше, но не му хареса и начинът, по който Хулио се вторачи в разговора им. При него имаше значителен шанс всеки, когото разпита, да свърши с оскубана перушина. Така че Анхела я пусна да си ходи. А сега съжаляваше за това.

„Размеквам се.“

— Хей! — Хулио го стисна за лакътя. — Имаме си компания, cabrón.

Няколко души си проправяха път през тълпата и се бутаха в парамедиците, пред които размахваха значките си. Щатски ченгета, ако се съди по вида им.

— Познаваш ли ги?

— Калита — Хулио се извърна, без да спира да ги следи. Промърмори: — Ако ми видят задника, ще ме познаят със сигурност. Финикс е твърде малък град за тая гадост.

Анхела ги огледа внимателно. Реши, че наистина съответстват на ролята си. Кейтрин Кейс набираше хората си от затвори и сред най-изпадналите, а Калифорния си имаше свои процедури и харчеше далеч по-огромния си паричен басейн по по-други начини. Двойката, която си проправяше път между количките, беше със спретнатия вид на богати станфордски дипломанти. Без видими татуировки. Идеални прически. Истински бюрократични ракети.

— Сигурен ли си, че са калита? Може да са истински полицаи.

Хулио сръга Анхела нетърпеливо:

— По дяволите, ясно е, че съм сигурен. Имам камери в „Ибис“, тези типове постоянно влизат и излизат от щаба.

— Тази компания спокойно може да служи за посолство на Кали.

Хулио вече оглеждаше изходите.

— Знаех си, че не трябва да се съгласявам да идвам насам заедно с теб.

— Я се успокой, ese. Да видим какво ще направят. Може да позяпаме нещо интересно.

— Върви на майната си с всичките тия щуротии за ese — лицето на Хулио беше изкривено от страх. — Обзалагам се, че тези копелета имат значки, които наистина съществуват. Ако пожелаят, могат истински да ни арестуват. Да се хванат да ни проверят задниците от и до. Това ли искаш?

— Сериозно ли говориш? Могат да правят такива работи?

— Калитата ни изпреварват с много. Тук, долу, си в глутницата с големите кучета, ese — наблегна на обръщението Хулио подигравателно. Дръпна ръкава на Анхела. — Хайде да тръгваме, става ли?

Анхела реши, че другарчето му се е смахнало.

Едно време застаналият до него човек беше готов да остави фермер да си пъхне пушката в устата му и нямаше да мигне. Просто щеше да каже на човечеца с пушкалото, че Вегас му дърпа водното килимче и да си го цунка за сбогом. Грам шибан страх нямаше. Хулио просто щеше да поднесе документите и да чака да му издухат мозъка през тила.

Сега двама калита караха горкото копеле да се кълчи като трепетлика.

— Прави каквото ти отърва на теб — отсече Анхела. — Аз лично мисля да се помотая. Да видя какво са намислили дружките ни.

Хулио се поколеба, очевидно разкъсван между желанието си да избяга и копнежа си да запази уважението на Анхела.

— Твоето погребение си е — промърмори и си тръгна, като пъргаво се промъкваше през тълпата, и се изниза от местопрестъплението.

Анхела продължи да се върти около труповете, от време на време вдигаше по някой чаршаф с преструвката, че се занимава с официална работа, докато държи под око калитата, които обикаляха на свой ред мъртъвците.