Водосрез

— Може и да има — подвикна в отговор Кристин. — Ако ги намерите, ваши са си.

— Ако ги намерите… — изсумтя нисичкият, оглеждайки хаоса. Замъкна се обратно до трупа на Джейми.

Луси се опитваше да види връзката между двете ченгета и дали има начин да измъкне нещо от тях. „Восович“ — беше казало ченгето. Много ѝ се щеше да го накара да ѝ покаже как се пише името, така че да започне да копае. Беше сигурна, че ще ѝ разкаже подробности за смъртта на Джейми. Поне този път убийството нямаше да си остане загадка.

Неканен, в мислите ѝ изплува образът на Рей Торес, размахващ предупредително пръст. „Не пиши за труповете.“

— Имате ли улики? — попита тя ченгетата.

Двамата се спогледаха.

— Лоши типове са го сторили — каза онзи с брадичката. — Наистина лоши типове.

— Мога ли да ви цитирам? — веднага го притисна Луси.

— Разбира се. Непременно! — белязаният я гледаше по начин, от който внезапно я завладя безпокойство. Очите ѝ бяха привлечени към белега, минаващ по врата и челюстта му и изчезващ под ризата — назъбена резка в твърдия махагон на кожата му. Вълниста накъсана плът. Грозно насилие.

— Разкажи ми пак за този човек — каза той, почуквайки количката, на която лежеше Джейми. — Какъв каза, че ти е интересът към него?

— Аз… — Луси се стегна. — Както казах. Просто търся нещо по-кърваво. За вестничоците.

— Аха — кимна той. — За таблоидите.

Луси внезапно изпита неловкото усещане, че го е срещала и преди.

От очите му идва — каза си. Заради наситената бдителност. Тъмни и корави. Очи, които са видели твърде много ужасии и не хранят илюзии. Виждаше нещата по същия начин като нея.

Устата ѝ пресъхна.

Тито понякога споменаваше за хора, които ти ходят по гроба. Ако внимаваш, кълнеше се той, може да усетиш крилата на смъртта да пляскат над главата ти и в този момент трябва да хукнеш към най-близкия олтар на Санта Муерте и да ѝ поднесеш шибано голям дар. Ако си бърз, Кльощавата дама може да ти даде защитата си — стига да те харесва. И ако даровете ти са били подходящи.

Луси се беше изсмяла на това зонърско суеверие. Но сега внезапно повярва в него.

Този човек беше самата смърт.

— Не чух как се казваш — рече той.

Луси преглътна. Не искаше да му казва името си. Копнееше да се слее със стените. Умираше си да избяга.

— Сигурен съм, че си имаш име — притисна я той с усмивка.

Беше наклонил глава и я изучаваше. Като гарван, оглеждащ леш. Очите му я разкостваха на място. Кълвяха кожата и плътта, мускулите и сухожилията. Разпъваха я. Глупава идея беше да дойде да види Джейми, осъзна тя. Глупаво беше дори да си помисли да отразява смъртта на приятеля си.

— Ти не си ченге.

Истината ѝ избоде очите веднага щом я произнесе на глас. Той носеше значка, но не беше ченге.

Тънката му усмивчица потвърди предположението ѝ още докато той казваше:

— Не съм ли? Така ли мислиш?

Тя се зачуди дали това е мъжът, който е измъчвал Джейми. Дали ги е оставил в моргата заедно с другия труп, за да я привлече. Бандитите cholobis понякога използваха такъв номер. Убиваха някого и после чакаха приятелите на жертвата да се съберат, за да утрепят и тях. Хитър номер. Любим на мнозина. Начин да изцедиш още смърт от мишената си, все едно последните капки сок от сух лайм.