Огнена светлина

— Аз нямам приятели. Да си ме виждала с някой, освен с малоумните ми братовчеди? За това си има причина. Нарочно държа хората далече от мен — изръмжава той. — Но след това се появи ти…

Намръщвам се и поклащам глава.

Изражението му омеква и докосва нещо в мен. Докато погледът му обхожда лицето ми, като че ли усещам в гърдите си топлина.

— Която и да си ти, Ясинда, аз трябва да те допусна до себе си.

Известно време той мълчи, просто ме изучава по онзи напрегнат начин. Ноздрите му се разширяват и отново имам чувството, че вдишва уханието ми. Сетне продължава:

— Някак си все ми се струва, че те познавам. Още от първия миг, в който те видях, знам, че те познавам.

Думите му пробягват в ума ми и веднага си спомням за онзи път в планините, когато ми позволи да избягам. Той е добър. Готов е да ме защитава. Няма защо да се страхувам от него, въпреки че семейството му представлява най-голямата заплаха за мен.

Примъквам се по-близо до него, притегателната му сила е твърде голяма. Топлината дълбоко вътре в мен и вибрациите в гърдите ми са толкова естествени и непринудени, когато съм край него. Знам, че трябва да съм внимателна и да се владея, но усещането е твърде хубаво.

Виждам пулсиращата вена на шията му.

— Ясинда.

Дрезгавият му шепот кара кожата ми да потръпне. Взирам се в него, чакайки. Той се смъква едно стъпало по-надолу и сяда до мен. Доближава лицето си до моето, обръща глава. Диша дълбоко и учестено. Дъхът му изпълва пространството между нас, няколкото сантиметра, които ни делят.

Докосвам лицето му, виждам как ръката ми трепери и бързо я отдръпвам. Той грабва китката ми, поставя дланта ми отново на бузата си и затваря очи, сякаш е в агония. Или прелива от блаженство. Или може би изпитва и двете неща едновременно. Сякаш никога преди не е бил докосван. Сърцето ми се свива. Сякаш никога преди не съм докосвала някого.

— Недей да ме отбягваш повече.

Едва се възпирам да му отговоря, че няма. Аз не мога да му обещая това. Не мога да лъжа.

Той отваря очи. Взира се в мен настойчиво, мрачно.

— Нуждая се от теб.

Казва го така, сякаш не може да го проумее. Сякаш това е възможно най-лошото нещо. Нещастие, което трябва да понесе. Усмихвам се с разбиране. Защото същото изпитвам и аз.

— Знам.

Тогава ме целува. Твърде съм слаба, за да се съпротивлявам.

Устните му са хладни и сухи върху моите. Потръпват — или това са може би моите устни?

Първоначално го целувам плахо, решена този път да се владея… Но скоро се отдавам на упадъчната игра на устните му върху моите, наслаждавам се на края на самотата ми! Целувката му става по-дълбока и аз й отвръщам, мислите ми падат една по една като камъчета във вода, потъвайки надолу, надолу в тъмна забрава.

Изгубвам се във вълната от усещания, във вкуса му, в уханието на чистата му кожа, в ментовия дъх на пастата му за зъби. И след това се случва логичното — засилващите се вибрации в гърдите ми, възбуждащия опън в костите ми, танцуващите тръпки по гърба ми…