Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— И аз предпочитам ясно формулираните неща — каза Гейл.
Люк опъна една яка глътка от бирата си и после се оригна леко.
— Мама му стара! — каза той. — Лекциите по философия са чак във вторник. Дошли сме да разпуснем. Мърл, кой ще плати следващите бири?
Опрях левия си лакът на масата и разтворих пръсти.
Докато и двамата се напъвахме, а напрежението нарастваше все повече и повече. Люк каза, стиснал зъби:
— Прав бях, нали?
— Прав беше — казах аз, миг преди да залепя ръката му за масата.
Сила.
Извадих пощата от малката кутия във фоайето на кооперацията и тръгнах по стълбите към моя апартамент. Две сметки, няколко рекламни проспекта и един пакет — експресна пратка, без адрес на подателя.
Затворих вратата зад гърба си, пуснах ключовете в джоба си, оставих куфарчето на близкия стол и тъкмо когато се канех да седна на дивана, телефонът в кухнята иззвъня.
Хвърлих пощата на малката масичка и се отправих към кухнята. Не знам дали взривът, който последва, щеше да успее да ме повали на пода. Не знам, защото веднага щом чух трясъка, който се разнесе зад гърба ми, се хвърлих на пода по свое собствено желание. Ударих главата си в крака на кухненската маса. От очите ми изскочиха искри, но иначе си бях невредим. Което не можеше да се каже за хола ми. Точно когато отново се изправих, телефонът спря да звъни.
Е, сега поне нямаше да ми се наложи да изхвърлям онези рекламни боклуци. Интересно, кой ли ме бе търсил по телефона? Размишлявах над този въпрос още дълго след инцидента.
Понякога си спомнях за онзи първи „инцидент“ — камионът, който ме връхлетя. Тогава успях да мерна само за миг лицето на шофьора. То беше напълно безизразно. Сякаш човекът беше вече мъртъв, хипнотизиран, дрогиран — казано накратко, не на себе си. Всяко от горните определения би му паснало идеално. А може би дори всичките накуп.
После онези среднощни бабаити. Нападнаха ме, без да промълвят нито дума. Когато всичко свърши и аз вече се отдалечавах от мястото, реших все пак да погледна още веднъж назад. Тогава забелязах как една неясна фигура се шмугна във входа на близката къща. Доста разумно от негова страна, си казах тогава, особено като е станал свидетел на подобна сцена. Разбира се, не беше изключено и той да има някакъв пръст в цялата работа. Подвоумих се. Човекът бе стоял твърде далече, за да е успял да ме разгледа достатъчно добре. Но ако се върнех обратно и той се окажеше случаен минувач, това би го направило свидетел. За мен нещата бяха ясни — просто се бях защитил, но кой знае как е изглеждало всичко отстрани. Затова реших да обявя случая за приключен — просто поредният интересен 30-ти април.
Нападението с пушката. Още щом се появих забързан на улицата, отнякъде изтрещяха два изстрела. За щастие и двата куршума не поразиха целта си, а само ме посипаха с парченца от стената на къщата вляво. И всичко това преди да разбера какво става. Трети изстрел не последва, но от отсрещната сграда се чу глухо тупване, последвано от трясък. Прозорецът на третия етаж беше широко отворен.
Хукнах натам. Сградата беше стара кооперация с масивна, заключена в случая врата, през която минах, без дори да почукам. Открих стълбището и се изкачих на един дъх до третия етаж. Когато накрая намерих вратата, реших да опитам да я отворя по изпитания, старомоден метод. Получи се. Вратата просто не беше заключена.
Стъпих встрани и я бутнах с върховете на пръстите си. Апартаментът беше празен. И като че ли необитаем. Дали не бях сгрешил с вратите? Не бях сгрешил. Миг след това забелязах широко отворения прозорец и онова, което лежеше на пода. Влязох и затворих вратата след себе си.
В ъгъла беше захвърлена една строшена на две пушка. От следите по приклада й предположих, че е била тресната с огромна сила в близкия радиатор и след това захвърлена в ъгъла. После видях на пода още нещо: няколко червени капки.
Претърсих бързо неголемия апартамент. Единственият прозорец на малката спалня също беше отворен и аз отидох до него. Той гледаше към пожарно стълбище и аз реших, че няма да е зле да се измъкна именно оттам. Върху потъмнялата метална плоскост на стълбището забелязах още няколко капки кръв, но това беше всичко. Наоколо не се виждаше жива душа.
Сила.