Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
В първия миг не се случи нищо особено. От лявата ми ръка продължиха да се стичат няколко кървави струйки. Захапката му беше все така силна и болезнена.
Само секунда по-късно ръката ми беше свободна, тъй като козината по врата и главата на звяра пламна и той се опита отчаяно да се измъкне по-далеч от огъня. Аз бях изритан встрани и докато се изправях на крака, чух как от гърлото на вълка се изтръгна пронизителен вой. Заех отбранителна позиция, но той не ме нападна отново. Вместо това префуча край мен и изчезна в мрака на гората.
Грабнах меча си и се втурнах след него. Нямах време да спирам, за да си обуя ботушите. Вместо това промених леко формата и кожата на ходилата си, за да успеят да ги предпазя от натрошените клони и камъните. Звярът се виждаше чудесно пред мен, тъй като все още не е успял да изгаси пламналата си козина, да не говорим, че можех спокойно да се ориентирам и по почти несекващия му вой. Интересно, след всяко следващо прекъсване, подновеният вой все повече заприличваше на протяжно човешко стенание. Не по-малко интересно беше, че при своето бягство вълкът далеч не демонстрираше бързината и съобразителността, която бях очаквал от него. Чувах го да се спъва в нападалите клони и да се удря в дънерите на дърветата. Малко след това пък ми се стори, че звярът промърмори нещо твърде близко до човешко проклятие. С учудване установих, че вместо да изостана, аз дори съм успял да скъся разстоянието, което ни делеше.
След това изведнъж разбрах накъде се е затичал. Забелязах отново онази бледа светлинка, която бях мярнал преди това. С приближаването ни към нея тя ставаше все по-голяма и по-ярка. Скоро успях да различа и формата й — леко размазан правоъгълник, висок около три метра и широк около метър и половина. Хукнах право към нея, без повече да се ослушвам за своя противник. Сигурен бях, че и той се е запътил натам, затова исках да пристигна първи.
Продължих да тичам. Звярът все още беше пред мен и леко вляво. Козината му беше изгаснала, но той продължаваше да ръмжи и да скимти. Светлината пред нас бе станала още по-ярка и аз успях за пръв път да различа детайлите на пейзажа, който се виждаше през нейните очертания. На фона на мъглив късен следобед видях хълм, по чийто склон се изкачваха многобройни каменни стъпала. На върха на хълма бе построена ниска каменна сграда, до която се стигаше по украсена със знамена алея. Отначало видението беше замъглено, но с всяка следваща крачка ставаше все по-контрастно. От него ме деляха вече не повече от двайсет метра.
Но когато видях вълка да изскача на просеката, от която идваше светлината, осъзнах, че няма да успея да го изпреваря. Въпреки това все още можех да опитам да го спра и да затворя прохода.
Вълкът се впусна стремглаво към мястото, където вероятно се намираше източникът на светлината. Образът бе станал по-ясен от всичко наоколо. Извиках, за да прекъсна контакта, но нищо не се получи. И финалният ми спринт не можа да помогне. Накрая на няколко крачки от себе си видях онова, към което се бяхме устремили и двамата. Твърде късно. Вълкът наведе глава и грабна в зъбите си правоъгълния предмет, без да спре и за миг. После се хвърли напред и изчезна.
Аз спрях, скочих встрани и се претърколих. После продължих да се търкалям.
Усетих силата на безшумната експлозия, последвана от няколко постепенно затихващи вълни. Изчаках проснат на земята, докато всичко утихне, след това станах и намерих меча си, който бях изпуснал при последния скок. Главата ми беше претъпкана от гадни словосъчетания.
Нощта отново изглеждаше съвсем нормално. Звезди по небето, вятър в дърветата. Нямаше нужда да се обръщам, въпреки че го направих, за да се уверя, че от съществото, което бях преследвал само допреди няколко секунди, не бе останала и следа.
Върнах се при Дим и известно време го успокоявах. После си обух ботушите, вдигнах наметалото от земята и затрупах с пръст тлеещия все още огън. Накрая поведох коня към горския път.
Там се качих на седлото и яздих още близо час, докато успях да открия ново място, удобно за лагеруване. Луната бе увиснала над него като медальон от слонова кост.
Остатъкът от нощта премина спокойно. На сутринта ме събудиха първите лъчи на слънцето и песните на птиците, накацали по близките борове. Погрижих се за Дим, закусих набързо с остатъка от провизиите си, приведох се във възможно най-приличен вид и след около половин час бях отново на път.