Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Силата да убиваш. Силата да съхраниш нечий живот. Люк, Джасра, Гейл. Каква беше ролята им в тази игра?
Колкото повече се замислях, толкова по-вероятно ми се струваше точно телефонът да ме е събудил през онази сутрин, когато осъмнах с отвинтени кранчета на газта. Дали наистина той ме бе предупредил за надигащата се опасност? Всеки път, когато се замислех за „инцидентите“, мнението ми неминуемо се променяше. Всеки път поглеждах на тях под различен ъгъл. Ако можеше да се вярва на Люк и Винта, последните няколко пъти за мен не бе съществувала реална опасност, но си мисля, че всеки от тези опити можеше спокойно да постигне целта си. На кого трябваше да съм ядосан повече? На този, който ги бе замислил? Или на моя спасител, който се намесваше винаги в решителния момент? Да не говорим, че не знаех нищо нито за единия, нито за другия. Спомням си, че животът на баща ми също се бе объркал ужасно след онази катастрофа. Точно както в „Миналата година в Мариенбад“. Но неговата история звучеше съвсем простичко в сравнение с това, което ми бе дошло до главата. Той поне в повечето случаи е знаел как трябва да постъпи. Дали пък не бях наследил по бащина линия способността да се забърквам в заплетени ситуации?
Сила.
Спомням си последния урок на моя чичо Сухай. Веднага щом преминах през Логрус, той се зае да ме научи на неща, които не можех да науча преди това. А аз бях решил, че няма какво повече да уча. Вече бях посветен в тайните на Умението. Струваше ми се, че съм изучил всичко необходимо и сега трябва само да усъвършенствам уменията си. Бях започнал да се приготвям за пътуването си до сянката Земя. Тогава една сутрин Сухай прати да ме повикат. Помислих си, че той иска просто да се сбогува с мен и да ми даде няколко приятелски съвета на изпроводяк.
Косата на Сухай е съвсем бяла. Той е леко прегърбен и понякога носи тояга, на която се подпира. Този ден тоягата отново беше с него. Беше облякъл жълтия си кафтан, който бях свикнал да възприемам по-скоро като неговото работно облекло, отколкото като символ на властта му.
— Готов ли си за едно кратко пътуване? — попита ме той.
— Мисля, че няма да е толкова кратко — казах аз, — но вече съм почти готов.
— Не — каза Сухай, — не това пътуване имах предвид.
— О, искаш да отидем някъде още сега ли?
— Ела — каза той.
Аз го последвах и Сенките се разделиха, за да ни направят път. Мракът около нас ставаше все по-наситен, а местата, през които минавахме, все по-безлюдни. Накрая се озовахме съвсем сами върху тъмна, безплодна скала, която се простираше чак до хоризонта. Над нея пръскаше медните си лъчи едно древно, загиващо слънце. Мястото беше сухо и студено. Щом спряхме, аз се огледах, треперейки леко.
Зачаках, за да разбера какво е намислил. Мина доста време, преди Сухай да проговори. Стори ми се, че той сякаш е забравил за мен и единственото нещо, което го интересува, е мъглявият пейзаж наоколо.
— Научих те да намираш своя път сред Сенките — каза Сухай накрая. — Научих те също как да твориш заклинания и как да се възползваш от тях.
Не казах нищо. Твърдението му не предполагаше някакъв отговор.
— Вече знаеш по нещо за пътищата на силата — продължи той. — Нейните корени са в Знака на Хаоса — Логрус, а ти би могъл да я поведеш в различни посоки.
Сухай ме погледна и аз кимнах.
— Чувал съм, че тези, които преминат през Знака на Реда — Лабиринта, се сдобиват със способността да правят сходни неща, но вероятно по различен начин. Не знам дали е така, тъй като не съм адепт на Лабиринта. Съмнявам, че има същество, което би могло да обедини в себе си силата и на двата Знака. Просто искам да знаеш, че има и друг път на силата, сходен с нашия.
— Разбирам — казах аз, тъй като ми се стори, че той очаква да му отговоря.
— И все пак ти разполагаш с още едно умение, което адептите на Лабиринта не познават. Виж!
Сухай подпря тоягата си на близкия камък и вдигна ръце. С последната дума, която бе произнесъл, той ме приканваше не просто да го наблюдавам, а да използвам магическото си зрение, за да проследя неговите действия. Затова призовах своето видение на Логрус и зачаках.
Неговото видение сякаш се бе сляло с моето и двете видения взаимно се допълваха. После видях и едновременно с това почувствах как Сухай съедини ръцете си с две от назъбените силови линии на Логрус, които след това протегна напред към един масивен камък далеч под нас.