Всяко мъртво нещо [bg]

Детето се поуспокои, макар че още хлипаше и приплакваше. Огледа се с уплашени очички и когато съседката го пусна, то хукна към вратата. Почти успя, защото хванах само края на сакото му, но то се изплъзна от него и в същия миг се подхлъзна и падна. Вдигнах го от пода, сложих го на един стол и помолих госпожа Д’Амато да се обади на Уолтър Коул — казах й номера и тя веднага вдигна слушалката. Добавих да му предаде, че е много спешно, веднага да дойде.

— Как се казваш, пиленце?

— Джейк.

— Добре, Джейк, кой ти даде това? — кимнах с глава към пакета. Д’Амато го бе оставила на масата. Бе увит в синя хартия за подаръци с нарисувани малки мечета и бонбони, затегнат със светлосиня панделка.

Джейк енергично завъртя глава, сълзи се разхвърчаха наоколо.

— Всичко вече е наред, Джейк, няма от какво да се боиш. Мъж ли беше? — говорех тихо, спокойно. Повтарях името му — Джейк, Джейк, внушавах му кротко: — Успокой се, момче, опитай се да се съсредоточиш.

Завъртя лице към мен, очите му се бяха отворили широко, бялото се мяркаше. Кимна ми.

— А как изглеждаше? Запомни ли?

Наведе глава и пак избухна в сълзи. Госпожа Д’Амато се приближи.

— Каза, че ще ме наранииии, ще ме уббббие, ще ми отрежжжжже лицеееето — вече хлипаше неконтролируемо.

Съседката се наведе, взе го, а то зарови лице в огромната й гръд.

— Не го ли видя, Джейк? Как изглеждаше?

Той изведнъж извърна лице към мен.

— Имаше нож. Като лекарите по телевизията — по лицето му отново се изписа ужас, долната му челюст увисна. — Показа ми го и го допря ей тук — и детето пипна бузата си.