Всяко мъртво нещо [bg]

Река ли да я намеря, ще го сторя. Мога да я открия. Нали намерих и другите, но те всички бяха мъртви, когато стигнах до тях. Нея не искам да я преследвам.

Не бива всичко да завършва по този начин. Тя трябва сега да е тук, до мен. С онази бяла, съвършена кожа — небелязана от ножа на Улрич; с искрящи и подканящи ме очи, спокойна и ведра, а не уплашена и потисната, преследвана от мъчителни нощни кошмари; с ласкави ръце, протегнати с желание към мен в мрака, а не издигнати в протест да ме отблъснат, сякаш допирът на пръстите ми ще й донесе болка. И двамата ще се споразумеем с миналото. С всичко онова, което се случи. Но всеки от нас ще трябва да го постигне сам.

Сутринта Тими ще е пуснал радиото, на масата във вестибюла ще има за мен кафе и плодов нектар. И топли кифлички, завити в салфетка. Сетне ще се кача на колата и ще отида в дядовата къща, за да се хвана на работа. Един местен човек ми е обещал помощ за поправката на покрива и стените. През зимата къщата ще трябва да е обитаема.

И ще си седя на верандата, а вятърът ще лудува и шепне във вечнозелените храсти. Заигран с тях, ще плесне с ръце и ще ги поеме, за да ги милва и гали, ще ги извива и вае в нови и нови форми, листата ще му нашепват сладка песен. Дали ще доловя лая на кучето; то сигурно ще дращи с лапи по износените дъски, ще върти морна опашка във вечерната прохлада? Или ще чуя туп-туп-туп — почукването на дядовата луличка по парапета; той е готов вече да я запали, на стъпалата до него стои чаша уиски, топло и нежно като позната милувка. Или шумоленето на мамината рокля? Тя ще слага масата за вечеря, облечена в синьо и бяло, в рокля, по-стара от нея самата, може би на годините на къщата…