Всяко мъртво нещо [bg]

— Не затваряйте, моля ви — сега гласът бе детски. Момичешки. Като на моето дете, моята Дженифър. И в същия миг прозрях нещичко за същността на този „Пътник“.

— Скоро пак ще говорим. Дотогава може би по-ясно ще разберете моята цел. Приемете изпратения от мен подарък. Надявам се да облекчи страданията ви. Той вероятно вече е на път към вас и ще го получите… ето — сега — веднага!

На стълбището бе тихо и чух звънеца на апартамента горе. Пуснах телефона на площадката и извадих пистолета от кобура. Хукнах надолу, скачах по две-три стъпала наведнъж, кръвта бушуваше във вените ми. Съседката от долния етаж — госпожа Д’Амато, също бе чула звъна и се бе показала на вратата отдясно на входа на къщата, наметната с пеньоар. Изтичах покрай нея и рязко отворих, а палецът ми вече махаше предпазителя.

На долното стъпало стоеше чернокожо момченце, на не повече от десет години. Държеше цилиндричен предмет, увит в хартия и завързан с панделка като подарък. Очите му вече се разтваряха широко, широко в уплаха и шок. Грабнах го за яката и го вкарах вътре, викнах на госпожа Д’Амато да го задържи, но да не пипа пакета и затичах надолу по улицата към ъгъла.

Тя бе пуста, като изключим разпръснатите хартии и празните кутийки. Това отсъствие на обичайните хора ми се стори странно, много странно, сякаш Гринич Вилидж и неговите жители се бяха съюзили и съзаклятничеха с Пътника против мен… Телефонната будка бе на края на улицата, точно под уличната лампа. В нея нямаше никой, самият телефон бе свален от вилката и висеше надолу. Затичах още по-бързо натам, като се отдалечих от стената в случай, че на ъгъла ме дебне някой.

От другата страна вече имаше хора, дори много хора. Весели минувачи с чанти в ръце, туристи, влюбени. В далечината святкаха светлините на минаващи коли и съвсем ясно усетих около себе си звуците на нормалния, спокоен свят, който сякаш бях напуснал завинаги.

Рязко се извърнах — зад себе си чух стъпки. Към будката приближаваше млада жена, бъркаше в чантата си — вероятно за дребни. Когато приближи, вдигна очи и като видя пистолета в ръката ми, неспокойно заотстъпва назад.

— Намерете друга будка — казах и се огледах. Сложих предпазителя и затъкнах оръжието в колана на панталоните. Опрях крака на прага, сграбих слушалката и с все сила, някак си необичайна за мен, я изтръгнах от апарата заедно с шнура. Върнах се у дома със слушалката, която носех увиснала като риба на рибарска корда.

Госпожа Д’Амато бе прибрала момченцето в своя апартамент и го държеше на колене. То плачеше и се дърпаше, по бузите му се търкаляха едри сълзи. Клекнах до тях, прегърнах го за рамото.

— Хей, не се бой. Всичко е наред. Няма нищо страшно, само искам да те питам нещичко. Как се казваш?