Високи залози [bg]

64.

На Тони Никълсън не му отне много време, за да пропее за клуба и за схемата за изнудване. Много пъти преди това бях ставал свидетел на подобно отприщване. Случваше се най-вече, когато заподозрените започваха да се надпреварват в самопризнанията си, когато усещаха, че почвата под краката им се изплъзва. За да го убедим да започне с признанията, Мара Кели трябваше преди това да ни разкрие всичко за организацията на клуба: за тайните сметки в азиатски банки, асиметрично кодирани — за да остават парите на Никълсън непокътнати, докато не реши да ги изтегли.

— Защо, мислите, че хванаха и Мара? — не спираше да ни пита той. — Не се подвеждайте по привлекателното й лице. Тази кучка изобщо не е толкова глупава, колкото изглежда.

Предполагам, че тези двамата вече не играеха в един отбор. Очертаваше се интересно развитие на нещата.

Никълсън вече с часове седеше на плетения сгъваем стол, изпънал настрани ранения си крак, стегнат в шина. Ако се съдеше по сгърченото му лице, скоро трябваше да си вземе успокоителното.

— Добре — подех. — Това беше само началото, Тони. А сега да поговорим за истинската причина, поради която сме тук.

Отворих една папка и започнах да подреждам снимките по масата.

— Това са Тимоти О’Нийл, Катрин Тенанкур, Рената Крус, Каролайн Крос.

За миг върху лицето му се изписа искрена изненада, но той бързо се овладя. Не се огъна, макар че го притиснах.

— Какво за тях? — попита.

— Те всичките са работели за теб.

— Възможно е — съгласи се той. — Доста хора работят за мен.

— Това не беше въпрос. — Посочих към снимката на Каролайн. — Тя бе намерена обезобразена до неузнаваемост. И това ли си заснел с камерите си, Никълсън?

— Сериозно ти казвам: не зная за какво говориш. Нямам дори представа за какво намекваш. Не разбирам накъде биеш…

— Как умря тя?

Нещо сякаш се мярна в погледа му, проблесна като искра. Той сведе очи към снимката, а после ги вдигна към мен.

— Каза, че името й било Каролайн Крос? И твоята фамилия е същата, нали? — Когато не отговорих, на устните му разцъфна усмивка. — Извини ме, детектив, но мисля, че превишаваш правата си и може здравата да я загазиш.

Скочих от стола. Ако масата не беше завинтена за пода, щях да прикова Никълсън към отсрещната стена с нея.

Но Сампсън пръв го докопа. Заобиколи и изрита стола под него. Мъжът се пльосна на пода и простена.

— Кракът ми! — разкрещя се той изведнъж. — Кракът ми! Проклетият ми крак! Копелета! И двамата ще ви съдя!

Сампсън го наблюдаваше хладнокръвно, все едно не чуваше виковете му.

— Нали знаеш, че в щата Вирджиния не е отменено смъртното наказание?

— Какво е това тук? Шибаният иракски затвор Абу Гариб ли? Махай се от мен, дяволите да те вземат! — Никълсън започна да се мята и заблъска по пода.