Високи залози [bg]

60.

Сирената на колата ми не спря да вие през целия път по авеню „Потомак“ и после навътре в града. Спрях я чак когато достигнах паркинга на болницата „Сейнт Антъни“. Откакто чух съобщенията на Бри по гласовата ми поща, мислите ми не преставаха да се лутат трескаво. Как е могло да се случи това? Та нали тази сутрин Нана седеше в леглото; говореше с нас; чувстваше се по-добре.

Щом стигнах с асансьора до шестия етаж, първото познато лице, което зърнах, беше на Джени. Седеше на ръба на един от пластмасовите столове пред интензивното отделение. Виждайки ме, се затича към мен и силно ме прегърна.

— Нана е в кома, татко. Те не знаят дали ще се събуди или не.

— Успокой се. Вече съм тук. — Усетих как вцепененото й тяло се отпусна в ръцете ми и сълзите й рукнаха. Джени беше толкова силна и в същото време толкова крехка. Прилича на Нана, не преставах да си мисля, докато я прегръщах. — Видя ли я? — попитах.

Тя кимна, притисналата глава до гърдите ми.

— Само за около минута. Сестрата ми каза да изчакам тук.

— Хайде — казах и поех ръката й. — Мисля, че ще имам нужда от теб.

Заварихме Бри приседнала до леглото на Нана, на същия стол, на който прекарах миналата нощ. Изправи се и ни прегърна.

— Така се радвам, че си тук — прошепна.

— Какво се случи? — попитах загрижено с тих глас, понеже се опасявах, че Нана може да ни чуе.

— Има нарушения във функциите на бъбреците й, Алекс. Сега я поставиха на диализа, отново започнаха да й дават хидралазин, бета-блокери и…

Едва чувах думите на Бри. Още по-трудно ми бе да схвана за какво ми говори. Краката ми се подкосиха, зави ми се свят.

Но нищо не ме бе подготвило за вида на Нана. Изглеждаше много по-зле.

Отново беше на апаратно дишане, но този път чрез трахеотомия, директно в гърлото. В носа й бяха поставили тръбичка. Беше свързана и към апарат за диализа. Но най-лошото бе лицето й — измъчено и изпито, сякаш страдаше от силна болка. Очаквах, че просто ще изглежда като заспала, но това беше много по-тревожно и страшно.