Високи залози [bg]

— Днес бях принуден да убия човек — признах й.

Навярно би трябвало да кажа нещо повече за това, след като го бях изрекъл на глас, но просто млъкнах. Предполагам, че това бе моментът, когато Нана трябваше да ми отговори.

И тогава тя все едно го направи… В съзнанието ми изникна един спомен от по-ранните години, когато водихме подобен разговор.

Той има ли семейство, Алекс?

Първо това ме попита Нана. По онова време бях на двадесет и осем. Беше въоръжен грабеж в малък магазин в Саутийст. В най-окаяното предградие на Вашингтон. Когато се случи, не бях дежурен. Просто се прибирах у дома. Името на мъжа беше Еди Клемънс. Никога няма да го забравя. За пръв път някой стреляше по мен и за пръв път аз отговорих на огъня, за да се защитя.

Да, отвърнах на Нана, има жена, макар че не живеел с нея. И две деца.

Спомням си как стоях в преддверието на къщата ни на Пета улица, без да съблека палтото си. Когато влязох, Нана носеше коша с прането, но накрая се озовахме седнали на стъпалата, сгъвахме дрехите и разговаряхме за стрелбата. Отначало си помислих, че е странно как спокойно ми подава дрехите една след друга. Тогава изведнъж осъзнах, че в един момент животът ми отново ще започне да се нормализира.

Ще се оправиш, каза ми тя. Може би няма да е същото, но все пак ще е добре. Ти си полицай.

Права беше, разбира се. Може би заради това сега отчаяно се нуждаех от подобен разговор с нея. Странно, но единственото, което исках, бе да ми каже, че всичко ще се оправи.

Поех ръката й, целунах я и я притиснах до бузата си — предполагам, като опит да се свържа с нея.

— Всичко ще се оправи, Нана — промълвих.

Но не знаех дали беше истина или не, или кого залъгвах.