Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Къде си, мръснико? Ще те пипна, ако ще да пукна, пак ще те пипна. Ти си причина за всичко, за цялата тая крастава история. Не можеш да ми се измъкнеш, градът е мой. Не можеш да се скриеш от мен, съдбата ти е в цевта на пушката ми.
Срещнахме се в отдела за шапки. Когато се обърнах към него, и той се обърна към мен. Беше бледен, погледна ме. За момент погледите ни се срещнаха и аз вече бях натиснал спусъка. От бедро.
Огледалото със звън се счупи на парчета и парченцата се посипаха по пода.
Силно зъзнех. Цялото ми тяло настръхна. Положих пушката на най-близкия щанд, заобиколих отдалеч стъклените парчета с босите си крака и си потърсих дрехи. Избрах си бяла риза, макар да знаех, че скоро ще се измърси. Над нея навлякох пуловер. Панталонът беше малко тесен, но не му обръщах внимание. След пет минути бях на улицата и се отправих към колата си. Към онази кола, в която бях натоварил книгите. Седнах и подкарах.
Не бях минал и сто метра, когато си спомних за фонтана, и обърнах. Водата се лееше от гърлата на хидрите със същия хладен, кристален блясък, както сутринта. И сега преливаше през ръба на шадравана, вливаше се в страничната улица и изчезваше във вратата на дрогерията. Останалият й път можеше само да се предполага.
До фонтана се търкаляха старите ми дрехи. Никаква нужда нямах от тях, но ги вдигнах и хвърлих в колата.
По улиците, по площадите, по континентите се въргалят достатъчно безстопанствени дрехи. Не изпитвах никаква нужда и моите да бъдат сред тях.
12
„Бедният Робинзон е голямо магаре, но е щастлив и аз му завиждам. За щастие, само в моменти на слабост. Сигурно е ужасно да живееш като него. Слава богу, не приличам на него. И въпреки всичко един господ знае какво бих правил без него? Ако в някой тих час подхвърлех темата на Давид, какво би казал? Би разрошил косата си с дясната си ръка и би изсъскал: «Робинзон е онази гърбица на гърба ти, мойто момче, без която ще имаш комплекс за малоценност.» На мен обаче все ми стига дотолкова умът да не сервирам провокиращи топки на Давид, защото знам, че ги връща къси и ще има да препускам към мрежата…“
Изгубил съм нишката… Нямам календар… Не след дълго се сетих, че бях ходил в библиотеката. Много четях — ах, колко напразно! — и забелязах, че се стъмва рано. Край на лятото?
Листата на дърветата не опадаха. Дори и не пожълтяваха. Короните, упорито свежи, седяха, украсяваха клоните, тревата стърчеше като гора от копия и се навеждаше под стъпките ми само докато не си махнех крака от нея; след това се изправяше и чакаше. Какво?
Растителността лъже. Напоила се е със съдбоносния еликсир и сега предизвиква календара на дуел. Ще загуби. Напразно ще зеленее, когато падне снегът: дъхът й ще замръзне, тя също ще бъде мъртва, красив зелено-бял мъртвец. Да умре, така й се пада. С какво право, с какво право…
Отново плача. А наистина всичко това е нищо… Само дето бих искал да знам коя дата сме днес… Но вече и в месеца не съм сигурен… Кога съм сбъркал?
Затворникът, когато го затворят, драсва една черта на стената на затвора. Щом мине седмица, я задрасква. Дори и в траещата година самота знае колко го дели от освобождението. Даже и осъденият на смърт брои дните. Събира си ги за опрощение на греховете, за оня свят. А пък аз съм забравил да броя… Но нали аз съм свободен. Мога да отида, където си поискам. Ако ми хрумне да събера на един куп всички водородни бомби на света и да ги взривя едновременно, никой не може да ме възпре.
Но точно това е страшното!
И всъщност винаги съм го знаел, винаги съм го броил: днес, вече една седмица, днес — две седмици, днес — три…
Кога съм сбъркал?
Ако трябва да бъда откровен, трябва да си призная, че доста скоро. Ала с напрегнати упражнения на паметта, с припомняне на програмите си успях да възстановя реда на дните. Веднъж, два пъти, може би и три пъти. След това дойде един ден, когато не успях. Дните се сливаха и само някой закотвен спомен се люшкаше по течението: появяваше се къде с една вълна по-насам, къде с една седмица по-нататък!
Пък и все едно е кога и защо съм сбъркал. Каква нужда имам аз от календар? Отминалото, броя не броя, вече го няма. Предстоящото не е важно, от времето се интересува само онзи, който планира нещо, който чака някого и който се готви да умира. Аз нямам планове, не очаквам никого и не се готвя за смъртта. Нямам договор нито с бога, нито с дявола, нито с календара, за който да се караме. Щом съм се развил от унищожението, а нямам възможност да давам нов живот, тогава съм излишен. Не знам дата, която да ми обещава освобождение.