Да спасиш свидетел [Saving Faith - bg]

Очите й се навлажниха.

— На тръгване за всяка среща той казваше: „Фейт, скъпа, този път ще успеем. Усещам го ето тук.“ И се потупваше по сърцето. „Всичко е за моето малко момиченце. Татко обича своята Фейт.“ И всеки път му вярвах, дяволите да го вземат!

— Изглежда, че все пак наистина е успял да те нарани — тихо каза Лий.

Фейт упорито тръсна глава.

— Той не се опитваше да мами хората. Не измисляше пирамиди или нещо такова. Искрено вярваше, че идеите му ще заработят. Само че от тях не излизаше нищо и трябваше да се преселваме. Вечно бяхме без пари. Господи, колко пъти сме спали в колата. Колко пъти съм виждала как татко влиза през задната врата на някой ресторант и след малко излиза с изпросена вечеря. Хранехме се на задната седалка. Той гледаше небето и ми показваше съзвездията. Не беше завършил гимназия, но знаеше всичко за звездите. Казваше, че цял живот тича подир тях. Седяхме до късно през нощта и татко ме уверяваше, че успехът ни е в кърпа вързан. Съвсем наблизо, зад следващия завой.

— Изглежда, е бил от хората, които умеят да отворят с дума всяка врата. Би могъл да стане добър частен детектив.

Фейт се усмихна на спомените.

— Влизаше с мен в някоя банка и след пет минути вече наричаше всички по име, пиеше кафе, разговаряше с директора тъй, сякаш се знаят от малки. Излизахме с препоръчително писмо и списък на най-заможните хора в района, от които татко да търси помощ. Просто си беше такъв. Всички го харесваха. Докато не си загубеха парите. А и ние губехме нашите. В това отношение татко беше непреклонен. Провалеше ли се, отиваха и неговите пари. Всъщност беше много честен.

— Имам чувството, че все още ти липсва.

— Така е — гордо отвърна тя. — Той ме е нарекъл Фейт, казваше, че щом Вярата е до него, няма как да се провали.

При тези думи Фейт затвори очи и по бузите й се стекоха сълзи. Лий взе една салфетка и й я подаде. Тя избърса очите си.

— Извинявай. Досега не го бях разказвала на никого.

— Няма нищо, Фейт. Аз умея да слушам.

— В Дани отново открих баща си — продължи тя и се изкашля тихо. — Той има същия нрав. Ирландска непреклонност. С приказки може да си пробие път докъдето поиска. Познава всяко ъгълче, всяка интрига. Не отстъпва пред никого. Много неща научих от него. Не само за политиката. За живота. И неговото детство не е било лесно. В много отношения си приличахме.

Лий се усмихна.

— Значи прескочи от въздушните замъци на баща си до голямата политика във Вашингтон?

— Някои биха казали, че това не е кой знае каква промяна — отвърна Фейт и се усмихна на собствените си думи.

— А други биха казали, че крушата не пада по-далеч от корена.

Тя захапа кифлата.

— Щом сме започнали с изповеди, какво ще разкажеш за семейството си?

Лий се облегна назад.

— Бяхме четири момчета и четири момичета. Аз съм номер шест.

— Божичко! Осем деца. Майка ти трябва да е била светица.

— И на нея, и на татко създадохме толкова грижи, че ще им стигнат за десет живота.